Мехмет Сомер - Убийството на Бусе

Щом видяха, че влизам в блока, внимателно ме огледаха. Не ме попитаха нищо. Любопитно ми беше какво ще говорят зад гърба ми, но въпреки това бързо се качих на първия етаж. Вратата откъм стълбите беше на закръгленото семейство. Госпожа Сабиха, така или иначе, можеше да изчака. Не бях купила напразно шоколада и кекса. Знаех, че веднага ще ми отворят, но звъннах продължително.

Вратата се открехна още преди да съм махнала пръста си от звънеца. Една под друга се подадоха главите на дъщерята и майката. Усмивката на Закръглените бузи изстина, след като ме видя. Значи бе чела вестниците или беше научила от телевизията.

— Здравейте… Вие ли бяхте…

— Снощи си тръгнахме малко инцидентно. Не можахме да открием госпожа Сабиха… Донесох кекс с идеята да изпием по един чай заедно. А това е за дъщерята… Вземи.

— Оо, разбира се, зап’вядайте. — Вратата се отвори докрай. — Аз се побърках. Не осъзнавам какво правя. Предполагам, знаете за случилото се. За Февзи де. Много бях изненадана. Не знам дали ще повярвате, но направо се сринах. Ако бяха ми казали, нямаше да повярвам, но човек наистина се разтърсва.

Беше избърборила всичко това, докато се събуя и обуя ламените пантофи, които ми посочи. Ако съдим по чехлите, които избра, имаше определено мнение за мен. Обичам приказливите хора, особено са полезни, когато се опитваш да събереш определена информация.

Влязохме вътре и седнахме. Кексът си стоеше пакетиран на средната масичка.

— Всъщност си мисля, че вие снощи знаехте, но не ни казахте. Че Февзи е умрял де. Да бяхте ни казали. Щях да съм подготвена. Търсехте госпожа Сабиха или за да й съобщите, или за да й изкажете съболезнованията си. Говорихме за това с мъжа ми. Колко сте внимателни. Господ да дари всеки с верни приятели като вас. Както се казва: „Приятел в нужда се познава.“

Имаше силен дъх. На един дъх казваше много неща. Достатъчно беше само да слушам с разбиращ вид. Всички видове обяснения идваха поред. Ако можеше да се нарече „ред“.

Изместих погледа си от очите й към кекса. Един вид й сочех пакета. Веднага скочи.

— Ах, извинявайте! Забравихме кекса, нали? Веднага ще сложа чая на котлона. Ще си говорим, докато се запари. Искам да ви питам някои неща.

Аз също исках да я питам някои неща.

Масичката в ъгъла беше окупирана от рамки със снимки. В най-представителната беше фотографията, на която бяха като младоженци. Беше снимана в студио и фотографът беше монтирал върху тях розови рози. Както главата на всяка булка, тя имаше хиляди букли във вид на „гнездо на славей“. Със същия усмихнат вид гледаше към камерата, с гордост казваща „вижте какъв мъж си намерих“. И тогава е била с бузи като бон филета.

В съседната рамка имаше снимка на бебе със сбръчкано лице, което вероятно беше грозноватото момиче на дома.

Детето, което постоянно наблюдаваше какво гледам, каза:

— Това съм аз. — И се усмихна лукаво.

На стената над бюфета беше окачена снимка в позлатена рамка. Група костюмирани хора. Завреният зет, мъжът на дома, позираше, докато се ръкуваше с един политик. Може би беше в близост до политиците заради работата си. Това е традиция, държавен служител, който не се занимава с партийна дейност, го заточаваха в провинцията.

Рамката стоеше криво. Не мога да понасям такава гледка. Само за момент се поколебах дали да стана и да я изправя, или да си седя, без да обръщам внимание. Не можах да издържа. Под погледите на момичето, което наблюдаваше всяко мое движение, станах, изправих рамката с върха на пръста си и веднага се върнах на мястото си.

В сравнение с подобни апартаменти в хола установих нещо невероятно: никъде наоколо нямаше покривки и бродерии ръчна изработка. Записах това като плюс в активите им. Звуците на течаща вода, идващи от кухнята, секнаха и жената с ябълковидните бузи отново се настани срещу мен и си оправи полата.

— Вижте, всъщност искам да споделя нещо с вас. Докато слагах чая, размишлявах дали трябва да ви го кажа. Реших да ви го кажа. Знаете, че все още няма вест от госпожа Сабиха. — Отвори си широко очите и ги втренчи в мен. Чакаше реакция.

За да я подканя да продължи, изкоментирах:

— Странно.

— О, да — рече тя. — Ако се е случило нещо, щях да знам. Но нищо не се е случило. Тя не може да мръдне никъде, без да знам. Ако, не дай си боже, й се е случило нещо… къде е тази жена? Не е ли така?

Нямаше как да отговоря. Задоволих се с многозначително клатене на глава.

— Сега… вижте, аз съм много любопитна. Тоест винаги всичко ме интересува. Искам да знам защо и за какво. Все се оприличавам на жените в криминалните сериали. Винаги съм си мислила какво бих направила, ако попадна на такова убийство, как бих го разрешила. И вижте какъв късмет… пред мен са две убийства наведнъж… онова на госпожа Хамийет от горния етаж си заслужава да се разглежда отделно. Добре, тя имаше доведен син хаймана, пияница, наркоман. Постоянно идваше и искаше пари. Според мен, той го е направил. И на полицията казах. Иначе кой би я закачил нея. Не е ли така? — Беше ясно, че това не е въпрос, който очаква отговор. Само даваше на монолога вид на диалог.