Мехмет Сомер - Убийството на Бусе

С невероятно спокойствие беше смляла двете убийства и със зловещо хладнокръвие ми разказваше за детективските си мечти. Кой знае, сигурно през детството си е умирала по „Ангелите на Чарли“. Личеше си, че първо е харесвала Жаклин Смит, но след като е решила, че е недостижима, е възприела за свой идол Сабрина/Кейт Джаксън като „най-умната от трите“. А всъщност достатъчно чаровните и амбициозните не отстъпваха на Фара Фосет дори на милиметър. И аз също…

— Както и да е, да не ви занимавам напразно. Така или иначе, вие дори не познавате госпожа Хамийет. Аз, ако не се контролирам, мога да говоря, докато не ме накарат да млъкна. За това, за онова… Дори съм малко бъбрива. Затова нека да я оставим настрана и да се върнем към Февзи, пък ако се наложи, ще подхванем пак тази тема. Междувременно вие как се обръщахте към него, с „Февзи“ или с „Бусе“? Аз по навик винаги казвам „Февзи“. И понякога, за да го дразня, „Февзие“. Докато беше жив де. Вече можем да му викаме всякак. Нали? След като стана жена, веднъж ми се скара: „Вече няма Февзи, погребах го. Аз съм Бусе.“ За мен няма значение дали е Февзи или Бусе. Можем да го споменаваме така, както искате вие.

— Аз я познавах като Бусе.

— Добре тогава. И аз ще я наричам Бусе. Не си смучи пръста, моето момиче. Извади го от устата си. Много е неприлично да се смуче пръстът, нали, батко? Ето, и баткото казва, че е неприлично. Хайде, ела и си седни на мястото. Браво на теб. Бъди послушно момиче. Браво на нея, нали, батко?

Естествено „баткото“ бях аз.

— Браво на теб… — казах. Не можах да не си помисля и колко проблемна ще е в бъдеще.

— Както знаете, снощи дойде полицията. Госпожа Хамийет, бог да я прости… — докато казваше това, си събра очите над носа и с показалеца си показа мястото на дупката от куршума. — Беше малко инат. Всъщност беше опърничава, обяснявах си го с възрастта й. Но въпреки това се натъжих. Колко съседи имаме тук все пак. Беше грамотна жена. Може би затова беше и високомерна. Претендираше да знае всичко, възразяваше на всичко. Както и да е… Естествено, целият блок се вдигна на крак. До сутринта въпроси, разпити. Мъжът ми работи в правосъдието, та затова не ни задържаха много. Иначе дори Севги я питаха дали е чула изстрели, или не. Нали, моето момиче?

Севги засмука големия си пръст докрай и издаде утвърдителния звук „ахааа“.

Когато й изнасяше, изговаряше ясно „нали“, а когато искаше да мине набързо по темата, изричаше накратко „н’ли“. Нямаше нужда да се разсейвам с тези неща. Но не зависеше от мен.

— В днешно време телевизиите излъчват всякакви програми, филми и други неща, моля ти се. Всички гледат различни канали. В някои се стрелят и с пушки, и с оръдия. От’де да знаем какво сме чули, нали? Освен това, според мъжа ми, тя може да е убита и с пистолет със заглушител.

— Права сте, разбира се.

— Не аз, мъжът ми. Аз дори не отидох да погледна. Помислих си, че няма да го понеса. Не се качих горе. Не ми ли беше любопитно? Беше ми, разбира се. Но не посмях. Виждала съм трупа на покойната ми баба, стига ми. Не искам да виждам други.

— Добре, а госпожа Сабиха…

— Слагам чая и идвам.

— Да помогна ли?

— Ооо, може ли такова нещо! Или пък да пием кафе, а? Може да си гледаме взаимно на кафе. Но сте донесли кекс.

Грабна и кекса и изчезна в посока към кухнята. Беше сигурно, че ме усети. Нямаше значение, че нося мъжки дрехи. Опитни очи като нейните разбираха всичко само с два погледа. Не е малко, бяха израснали заедно с Февзи. Беше наблюдавала развитието и промяната в него отблизо. В противен случай коя домакиня ще допусне сутрин рано в дома си мъж, когото е виждала само веднъж, и ще вземе да си гледа на кафе с него.

— Чувствам ви някак си близък — каза тя.

Нямаше как да е прочела мислите ми. Това беше само случайност.

— Хареса ми, че обичате Февзи. Когато бяхме малки, много ме тормозеше. Но и това ми харесваше. По мой си начин.

— Добре, а къде може да е госпожа Сабиха?

Погледна към дъщеря си, която ни слушаше в позицията на послушно дете.

— Хайде да си отидеш в стаята, моето момиче, поиграй си малко с играчките.

— Ееее… — Беше непоносима, когато към навъсеността й се добави и ехидност.

— Ей сега ще те напердаша! — Грабна чехъла.

Намусеното лице пусна още няколко протестиращи „еее“-та с намаляваща звучност и гледайки към заплашващия чехъл, слезе от фотьойла по възможно най-бавния начин и влачейки краката си, излезе от стаята. Знам ги тия. Не отиват в стаята си, а застават зад вратата да подслушват.