Мехмет Сомер - Убийството на Бусе

Много късно забелязах, че човекът, който ми ръкомахаше от другия край на бара, но не можеше да стигне до мен от навалицата е Ферух на Белкъс. Когато го видях сам, доста се затрудних да се сетя кой е. Помня го винаги до Белкъс.

Изглеждаше подпийнал повече. Опитваше да се доближи до мен, клатушкайки се. Не бях в състояние да го изтърпя точно сега. С кокетно движение се обърнах на другата страна.

Навалицата се концентрираше около масата на София. Наврях се между тях. Когато се появих, тълпата се разпръсна. Дори настъпи тишина. Срещнахме се със София очи в очи. Ето тази част беше много напрегната. Получи се точно като във филмите. Първо се погледнахме. Без да помръдваме. Всички затаиха дъх и ни наблюдаваха. И двете се насладихме на погледите, преценяващи съперника си. Боже, все още беше пищна! Предизвикваше да я гледат. Беше облякла блуза без ръкави, спортен модел, изработена от тъмнозелена коприна, която подчертаваше напълно очите й. Силиконите й бяха наяве в цялото си великолепие. Косата й издаваше, че е прекарала часове при фризьора, за да се съобрази с модата. И пак, съобразено с модата, имаше невероятен бял тен. Като порцелан. Накратко, беше уловила модата в пълния смисъл на думата. Бях в ролята на домакин, затова беше удачно аз да започна първа. Започнах с обич към задължението и желание:

— Здравей, София… Колко е хубаво отново да те видим сред нас. — Гласът ми въобще не беше искрен. Дори и сама се учудих колко сухо звучеше.

Тя изсъска: „Мила…“ Устните й бяха издадени напред, като че ли целуваше въздуха, всичките й порцеланови зъби блестяха, а ръцете й бяха протегнати към мен. Нашите сепарета са много удобни. Но фотьойлите са доста ниски. Като се отпуснеш в тях, е трудно да се изправиш с едно движение. София е умно момиче. Дори не се опита. Чакаше с протегнати към мен във въздуха ръце. Приближих се бавно до нея, приклекнах и се отпуснах в ръцете, които ме очакваха, за да ме прегърнат. За да не ни се развали гримът, си разменихме въздушни целувки над раменете. Така приключи частта за прегръщане. Тук свърши и напрежението. Притаеният дъх се превърна във въздишки. И гръмнаха аплодисменти! И двете удавихме общността ни в усмивки като реверанс.

— Лека й пръст — рече тя.

Беше ясно, че след последната ни среща е развила умението да не си затваря устните, докато говори. Накъдето и да погледнеше, каквото и да кажеше, изглеждаше, сякаш целува.

Прошепнах й в ухото:

— Искам да говоря с теб по този въпрос. Когато ти е удобно…

— Веднага! — Тя се изправи, опирайки се на мен с цялата си тежест. За малко да загубя равновесие. София е пищна и в никакъв случай не е миньонче. Хвана ме за ръката и като две горди кралици, помирени след война, съсипала целите им народи, се запътихме ръка за ръка в посока стълбищата, водещи към офиса.

— Трябва да говорим навън. Тук не става — каза тя. Боже, колко добре използва всяка една сричка, изричаше перфектно всяка буква като театрална актриса.

— Защо? — попитах аз. Гласът ми все още беше сух.

— Ти не осъзнаваш опасността. Има много неща, които не знаеш. — С навик, придобит през годините, прекарани във Франция, леко закръгляваше р-тата. Сигурна съм, че го правеше, защото вярваше, че така изглежда по-секси.

Може би я гледах малко като обожател и малко тъпо.

— Хасан ми разказа, че си идвала у нас. Бях навън. Чух за случилото се. Много се натъжих. Разбира се, заради Бусе. После. Мислих. Положението е много критично. Но все пак няма нужда от паника. Или има. Зависи от гледната точка. Ето, и аз станах и дойдох тук да те видя.

Дори и да не беше разбираемо, тя говореше много хубаво, за бога. Не беше дала кой знае какво обяснение. Докато приказваше, отваряше широко и присвиваше очите си, всяка дума, която изричаше, се превръщаше в най-значимата на света. Дори и между сричките на изреченията, съставени от една дума, оставяше впечатляващи паузи мълчание.

— Какво ти разказа Бусе? — попитах аз.

— По-скоро на теб какво ти разказа?

Случваше се неизбежното. Най-после преминавахме към тона си на дърлене.

Насочвайки цялото си внимание и протягайки се, като че ли извършва най-деликатното действие в света, извади от мъничката си чанта тъничка цигара „Мор“. Запали я с изящна запалка, даваща вид на скъпоценно бижу. След което впери очи в мен.

— Чакам. Хайде, разказвай.

Този маниер на английска кралица ме дразни повече от всичко. А София наистина успяваше да го демонстрира умело.

— Сутринта дойде при мен. А не при теб — казах аз.