Уилям Дийл - Еврика

През това време в имение „Приказна гледка“ гангстерите стояха зад Макгърк с ръце, пъхнати под саката.

— Дошли сме да си побъбрим с господарката на големия дом. — Той се обърна към Ноа. — Ей, ти, чернилката… иди да я доведеш.

Ноа стисна зъби. Погледна към заместник-шерифа, който кимна. Качи се по стълбите и почука на една от вратите. След миг тя се отвори и отвътре излезе Делайла, прелестна в кремавата официална рокля. Изгледа свъсена четиримата долу и каза нещо на Ноа, който изчезна по един от коридорите, започващи от площадката.

— Кои сте пък вие, да ви вземат мътните! — подвикна жената.

— Като гледам рижавата коса и всичко останало, вие сигурно сте оная, 0’Дел, де — подсмихна се Макгърк.

— И какво от това?

— Такова, че господин Райкър иска да си поприказвате в хотела. Пратил ни е да ви заведем при него.

— Виж го ти него, нахалникът му с нахалник. Да не си е счупил крака?

Макгърк прокара език по жълтите си зъби.

— Иска да ви види… Делайла го прекъсна.

— Искал да ме види ли? Предайте му, че знае къде да ме намери, нека дойде сам. Или да опита по телефона, освен ако случайно не е забравил и да говори.

— Господин Райкър иска да дойдете с нас — повтори грубо, но тихо Макгърк. — Иска още сега да си поговорите като приятели.

Иззад Делайла се показа и Бък Толман. Снежнобялата му коса се спускаше по раменете. Той бе облечен в кожен елек, чисто бяла риза и кафяви клош-панталони. Револверът „Пийсмейкър“ беше пъхнат в кобура ниско на хълбока му, върху който беше закачена лъскавата шерифска значка. Толман бе отпуснал дясна ръка до оръжието.

— Бре, бре, бре, та това е Бъфало Бил, дошъл ни е на крака — прихна Макгърк. — Никой не те е викал тук, мой човек.

Високият пазител на реда изтика Делайла зад себе си и заслиза по стълбите с очи, блеснали под надвисналите клепачи. Един от въоръжените застана насред помещението. Шерифът тръгна решително и спря на две-три педи от него. Останалите трима гангстери се разделиха. Макгърк застана при вратата, другият — при Анди Слоун. Последният се изтъпани отдясно на Толман, при страничната врата. Така покриха целия вестибюл.

— Той каза — подхвана пак тарторът.

— Млъквай — отсече гърлено и непреклонно шерифът. — Не е зле от време на време да си миеш зъбите, дъхът ти смърди на умряла котка.

Кълан наближаваше билото, когато екна изстрел, после втори и имението „Приказна гледка“ се огласи от тътнеща стрелба.

Разбра, че горе на билото на Хълма го очаква нещо ужасно, но не знаеше, че събитията от следващите няколко минути ще преобразят за кой ли път живота му, ще надхвърлят и най-ужасните му кошмари, дори страха от смъртта и ужаса на битките, вече останали в миналото.

Гръмна поредният изстрел и мислите на Броуди се избистриха. Той натисна до дупка газта и взе с шеметна скорост завоя, извел го на алеята към имение „Приказна гледка“. Ехтяха изстрели. Броуди закова пред входа. През вратата залитна въоръжен ранен мъж и закряволичи покрай живия плет. Броуди зърна моравото родилно петно и изскочи като тапа от форда — вратата му служеше за нещо като щит.

— Ей, ти там, Макгърк, хвърли оръжието! — извика колкото му глас държи.

Макгърк, който още лъкатушеше покрай плета, се обърна и стреля, куршумът уцели предното стъкло на автомобила на Броуди и го натроши на парченца, които се разлетяха вътре в купето.

— Предупреждавам само по веднъж — изкрещя Броуди, след което опря ръка върху горния край на вратата, прицели се с бойния пистолет четирийсет и пети калибър и стреля.

Улучи Макгърк точно над лявото око. Тялото му политна във въздуха и се изви на дъга. Той изтърва пищова и се просна върху живия плет, разперил ръце, и повече не помръдна.

Броуди се завтече към входната врата на къщата. Не си направи труда да погледне към Макгърк — знаеше, че е мъртъв. Долепи се до стената, сетне се стрелна светкавично вътре в къщата.

След секунда екна изстрел. После втори. Трети. На кратки промеждутъци. Бум, бум… бум.

Подир миг-два влажната нощ беше раздрана от женски писък, сякаш брадва сече цепеница. Жената продължи да пищи.

Томас Броуди Кълан щеше да чува тези писъци до края на дните си.

Беше ден като всички останали в Лос Анжелис.

Черна катафалка ролс-ройс със странични прозорци, покрити с нагъната коприна и дантели, превозваща петдесет и две годишна кинозвезда, пука гума и задръства движението по булевард „Сънсет“. Междувременно се струпват сеирджии, съпругата на покойника смъква прозореца на лимузината си и крещи колкото й глас държи: