Уилям Дийл - Еврика

Тук смрадта бе много по-силна, отколкото в антрето. Скай извади носната си кърпа и си запуши носа.

— Я иди във всекидневната — да видиш какво има в писалището — предложих му аз. — Провери има ли роднини. Трябва да съобщим на някого за случилото се.

— Благодаря — рече Агаси и побърза да се изнесе от банята.

А сега на работа!

Върна Виленски бе висока към метър и шейсет и както личеше, бе възпълна за ръста си — сигурно тежеше към шейсет и седем — седемдесет килограма. Черната й коса бе подстригана на венец. Очите й бяха отворени, лицето й беше подпухнало. Лежеше на ляв хълбок с подвита при лакътя дясна ръка, подпъхната под тялото, а лявата плаваше над водата досущ подгизнал клон. Беше стиснала юмруци. Коленете и бяха присвити, лицето й беше под водата. Радиото бе до лявото й рамо, по което имаше следи като от изгорено, върху дясното слепоочие, току над ухото, се тъмнееше синина.

— Неприятно е, когато умират сами — отбеляза Кинг.

— Всеки умира сам — отвърнах аз. — Свиквай.

В този момент чухме сирената на линейката, която след миг спря на алеята, зад автомобила на покойната. От нея излезе съдебният лекар — Джери Уийтс, когото на майтап наричахме Кокалите. Прекрачи през белосания стобор и се отправи през моравата към верандата. Беше висок към метър и осемдесет, кльощав като върлина, с късо подстригана бяла коса и гарвановочерни вежди, надвиснали над кафявите очи.

— Здравей, Зийк — поздрави ме той и ме почерпи дъвка. — Какво имаме тук?

— Вдовица на име Върна Виленски. Някъде на четирийсет и пет. Умряла е във ваната. До нея във водата е и радиото. Съседката я намерила преди половин час.

Не съобщих нищо повече, не изказах и предположения. Знаех, че Кокалите предпочита сам да си ги прави.

— Дай да видим за какво става въпрос — подкани той. Поведох ги заедно с фотографа към банята и светнах с фенерчето.

— Радиото още е включено в контакта — отбеляза Кокалите. Сетне се обърна към Кинг и рече: — Бушоните сигурно са в кухнята, моето момче. Ако не намериш резервен, сложи монета от един цент. Намира ли ти се?

— Да.

Кинг излезе. Кокалите изключи радиото и метна кабела отстрани на мивката. Подуши въздуха, сетне насочи фенерчето към ваната, прокара бавно лъча по трупа, пресегна се и докосна мъртвата по врата.

— Станало е снощи — обясни той.

След малко лампите светнаха. Съдебният лекар ми върна фенерчето, обиколи банята, като оглеждаше внимателно всеки предмет, и каза на фотографа:

— Снимка от вратата, едър план на полицата, където се е откачила от стената, снимка на цялата вана, две на трупа в цял ръст, снимка в едър план на лицето. А също на табуретката. — Вдигна с показалец и среден пръст чашата и я подуши. — Пиела е джин — отбеляза и върна чашата на мястото и.

— Докато работиш тук, ще отида да поразпитам съседите — рекох му аз и се запътих към къщата отсреща.

Гарет, едро ченге, което винаги говореше много тихо, ме осведоми какво е научил. Според съседите — Лорета и Джими Кларк, Върна Виленски им била най-добрата приятелка.

Предишната вечер се прибрала както обикновено, в пет и половина. Побъбрили си малко, после Виленски решила да си окоси моравата. Щом започнало да се мръква, се прибрала. Сутринта, когато Кларк и мъжът й тръгнали на работа, автомобилът на съседката си бил на алеята, в което нямало нищо необичайно. Но когато се прибрали, колата пак си била там, а половината морава стояла неокосена, затова госпожа Кларк отскочила да провери какво става. Входната врата била отключена, както повечето врати в квартала, но обонянието и я отвело право в банята.

— Добре. Оттук нататък искам да чуя сам за какво става въпрос — и тръгнах към Лорета и Джими.

Лорета Кларк беше слабичка, с момчешка прическа. Сините й очи се бяха зачервили от плач, жената стискаше в ръка дантелена носна кърпичка, сякаш се страхуваше, че тя ще вземе да хвръкне. Джими Кларк беше едър мъж със смъкнати рамене, оредяла коса, увиснало шкембе и очи, изсветлели от възрастта. Говореше главно жена му.

— Откога госпожа Виленски живее тук? — попитах аз, след като изказах съболезнованията си.

— Дойдохме в квартала през двайсет и седма — отвърна Лорета Кларк.

— В деня, когато Линдбърг прелетя над Атлантическия океан — прекъсна я Джими. — Тя ни покани да слушаме заедно радио. Така се запознахме.

— Живееше тук вече от три години — продължи жена му. — Вероятно от двайсет и четвърта.

— Има ли роднини? Деца, родители? Лорета Кларк поклатя глава.