Уилям Дийл - Еврика

— Ей, ти там, мери си думите — подвикна Шустър и стада от стола.

С крайчеца на окото Броуди мерна черен форд, който излезе иззад хотел „Двата орела“ на една пресечка от закусвалнята, подкара по главната улица и отпраши със скърцащи гуми към Хълма. В автомобила имаше четирима мъже.

— Ама че работа… — възкликна Броуди.

Телефонът иззвъня, вдигна Уевди.

— Теб търсят, Вроуди.

Той грабна слушалката.

— Да!

— Аз съм. Но не ми споменавай името — изшушука Кльощавия в другия край на линията. — Току-що излязоха от хотела.

— Благодаря ти, Анди.

Броуди затвори и се отправи към изхода. Русият бабаит забучи в гърдите му дебел като кебапче пръст.

— Господин Райкър още разговаря с теб — изръмжа мутрата.

Броуди го сграбчи за пръста, огъна го едва ли не до китката, чу го как пука. Бабаитът ревна. Броуди му изви ръката, хвана го отзад за перчема и му фрасна лицето в един от високите столове. От двете страни на лицето му потече кръв. Чу се гъргорещ звук, Броуди вдигна главата му и отново я удари в облегалката.

Ококорен, Райкър продължи да седи, сякаш се беше сраснал със стола. Броуди блъсна замаяния бабаит на пода, бръкна под мишницата му и извади от кобура трийсет и две калибров пищов. Обърна се и го насочи към Райкър.

— Не съм въоръжен — писна той и вдигна ръце. Броуди заби дулото на пищова в брадичката му и го свали от стола, сетне го сграбчи за ризата.

— Къде отидоха ония, твоичките? — попита той с властен тон.

— Нямам и представа за какво… — запелтечи Райкър. Ларс изпъшка и се надигна. Кълан го изрита в челюстта и той лак се свлече възнак на пода.

— Ако това лекенце ме докосне още веднъж и с пръст, ще го застрелям на място — изсъска той в лицето на Райкър и го тикна към един от високите столове, който се преобърна. Тарторът на мутрите се разтрепери като листо от страх, а Вроуди отново насочи пищова към него. — Що ли не те очистя, тъкмо градът ще миряса — възкликна Кълан.

После насочи дулото към тавана и изсипа куршумите върху пода. Обърна се и изхвърча през вратата.

Край огромната къща в имение „Приказна гледка“ на вълма се стелеше мъгла. Пълната месечина наподобяваше размит ореол.

Черният шевролет кабриолет спря пред високата ограда от ковано желязо и от автомобила слезе мъж с вид на борец, който отиде при вратичката — от будката от другата страна на портата се показа пазачът.

— Имате ли карта, уважаеми господине? — попита той делово.

Мъжът с вид на борец извади изпод мишницата си трийсет и осем калибров пищов и го насочи право към челото на пазача.

— Това ще мине ли за карта? — изсъска той с гадна усмивчица.

Пазачът се взря изпитателно в оръжието и в лицето зад него, отключи портата и отвори едното крило. Въоръженият влезе, забучи дулото в гърба на мъжа, отведе го при тясната будка и го натика вътре.

— Извинявай, мой човек — изръмжа и фрасна с все сила с пищова пазача по челюстта.

Мъжът простена и се просна на пода. Другият изтръгна жиците на телефона върху стената, излее от будката и се метна отстрани на стъпалото на шевролета.

— Готово! — рече той и автомобилът запъпли през мъглата по дългата алея към къщата.

Въоръженият скочи от стъпалото, подир него от шевролета излязоха още трима. Предвождаше ги Чарли Макгърк, мазен дребосък с вид на лалугер, нахлупил на главата си сиво бомбе. Върху дясната му буза се червенееше родилно петно. Той прибра оръжието под мишница и се четиримата се отправиха към огромната двойна врата, после натисна звънеца. Отвътре се чу тиха камбанка. След миг им отвори огромен като канара мъж с цвят на шоколад, косата по слепоочията му вече бе започнала да побелява. Ноа зяпна от учудване, когато въоръженият сложи ръка върху гърдите му и го побутна назад.

Влязоха в просторния двуетажен вестибюл. Макгърк погледна витата стълба точно срещу тях, сетне насочи вниманието си към Анди Слоун, който седеше на една от масичките и пиеше кафе. Още щом ги зърна, Слоун скочи от стола и плъзна ръка към дръжката на трийсет и осем калибровия пищов в кобура.

— Без глупости — подвикна Макгърк. — Сядай си на мястото.

Кълан реши да мине по старата просека, която водеше нагоре по зъбера към имение „Приказна гледка“ и по която навремето бяха минавали конете. Сега тя бе разширена, от скалистата пропаст я делеше зид. Броуди пое нагоре по пътя и запъпли по стръмнината отляво.

Някъде по средата на пътя навлезе в мъгла и забави още повече скоростта — фордът се закатери с ръмжене към билото.