Уилям Дийл - Еврика

— Първо трябва да се обадите — предупреди градинарят и посочи будката.

Броуди мина с коня през портата.

— Искам да я изненадам — рече той.

Градинарят само го изгледа мълком, когато той препусна в лек тръс по покритата с плочник алея към къщата. Върза жребеца за един от стълбовете на оградата. Музиката кънтеше още по-силно. Вроуди взе от страничния джоб на седлото бастуна и се отправи към вратата.

Мина сигурно минута, докато вратата се отвори и пред Броуди застана Ноа. Беше облечен в синьо сако и светлокафяви рипсени панталони, носеше лъснати до блясък кожени ботуши чак до коленете. Негърът се вторачи в Броуди и дълго го гледа.

— Какво има, Ноа, не поена ли стария си приятел?

— Гу’син Броуди! — възкликна той с широка усмивка. — Майко мила! И как сте се издокарали!

— И ти изглеждаш доста добре. Може ли да вляза?

— Ама разбира се. Ще кажа на госпожица Делайла, че сте тук. Божичко, направо ще припадне от изненада.

Броуди влезе в просторния, висок цели два етажа вестибюл. В дъното на помещението вита стълба водеше към площадката на втория етаж, откъдето започваха четири коридора. Вестибюлът беше много уютен — с красиви фотьойли, старинни масички, лампи с абажури от цветно стъкло, вази с цветя и два големи дивана. На стъклописа над входната врата бяха изобразени рицар, нападнал с копието си змей, и изплашена до смърт красива девица. На високия сводест таван беше окачен кристален полилей, обгърнал помещението с мека светлина. Във вестибюла имаше и доста врати, все затворени. Зад една от тях Броуди чу смеха на млада жена.

— Божичко, изглеждаш невероятно! — възкликна някъде отгоре дрезгав глас.

На площадката на втория етаж стоеше Делайла, издокарана в тъмнозелена рокля до пода и широкопола шапка, украсена с бели рози. Червената й коса беше сплотена на плитка, преметната през рамото.

Броуди и се усмихна.

— На опера ли отиваш? — попита той. Жената погледна бастуна.

— Можеш ли да се качиш по стълбите?

— Е, накуцвам, но не съм сакат — отвърна той и тръгна към широката стълба.

— След двайсет години не съм ли заслужила поне една целувчица?

Броуди понечи да я целуне по бузата, тя обаче извърна към него лице, притисна се и дълго го целува право по устните.

— Ти се изчерви — засмя се Делайла. — Хубава работа, бива ли един морски пехотинец да се изчервява?

— Не са ме целували така много отдавна.

— Как я караш, Броуди?

— Кракът почти зарасна. Инак съм цял и невредим.

— Слава Богу! — засмя се отново тя.

— Не знаех дали си тук — рече Броуди и посочи грамофона в ъгъла. Игличката стържеше ли, стържеше в края на плочата. — Всъщност ме привлече музиката. На кого е плочата, на Джеймс Рийд Юъръп и групата „Хел Файтърс“ ли?

— Знаеш ли ги? — попита тя и вдигна игличката от плочата.

— Даже съм ги гледал на живо. В Париж. Чак ми се дотанцува, а не ме бива да направя и една стъпка.

— В такъв случай наминавай по-често насам. Имам всичките му двайсет и четири плочи. Ще си ги пускаме и аз ще те науча да танцуваш чарлстон.

— Нямам нищо против.

— Видя ли се с Бен?

— Още не. Прекарах няколко часа с Илай.

— Инфарктът за малко да го вкара в гроба.

— Ами ти? Подочух, че си най-богатата жена в Калифорния.

Тя вдигна вежда.

— Само в Калифорния?

Броуди се засмя и седна на канапето.

— Тук ли живееш?

— Нямам друг избор. Трябва да съм сигурна, че клиентите ми — тузарите, са доволни. Какво ще пийнеш?

— Малко бърбън с лед.

— Значи още не си се видял с Бен, с младия Илай и Изабел?

Той поклати глава.

— Ами е Бък?

— И с него не съм се виждал.

— Наминавай насам. Бък идва всяка вечер в шест на кафе и да оплакне очи — да позяпа младите момичета.

— Той как е?

— Е, не е така чевръст, както едно време, но не си поплюва.

— Както се казва, митовете не умират — усмихна се Броуди.

Делайла също се засмя.

— И това им е хубавото. За постоянно ли си си дошъл? — поинтересува се тя.

— Защо не? — отвърна някак тъжно Броуди.

— Това е най-добрата новина, която съм чувала, откакто обявиха сухия режим — отбеляза тя и напълни до половината чашата със силен бърбън от Кентъки, а после пусна две кубчета лед и сипа и на себе си малко уиски. Вдигна чашата. — За греха — възкликна тя. — Без него и двамата с теб сме загубени.

Чукнаха се лекичко.

— Значи не се притесняваш от сухия режим?

— От него, драги, моят бизнес ще стане много по-сладък, а твоята работа — къде — къде по-вълнуваща.