Уилям Дийл - Еврика

Докато води хората си към обкръжените германци, Мерил притичва покрай стрелковото гнездо на Кълан и прикляка до него.

— Хванахме ги като мишки в капан — отбелязва той и чак тогава забелязва крака на Кълан. — Майко мила! — извиква.

— Не позволявай да ми отрежат крака, майоре, чу ли? — проронва Кълан толкова тихо, че Мерил едвам го разбира.

Майорът оглежда устремените напред пехотинци и мярва червен кръст.

— Ей, ти, санитарят, ела насам! — заповядва той. Кълан се вкопчва в куртката му.

— Осигурих ти ги тия десет минути, майоре — казва вече по-силно. — Но не позволявай… дами… отрежат… крака.

Разтреперва се. Шокът вече ей казва думата. Санитарят се снишава до тях и прихваща с турникет бедрото на Кълан.

— Обещай ми, да го вземат мътните! — крещи Кълан, за да надвика врявата на битката.

Мерил сграбчва за ръката един от редниците.

— Слушай ме добре — вика колкото му глас държи, та войникът да го чуе през писъците на Хрътките на ада и тътена на оръдията. — Оставаш при сержанта, ясно ли е? Не мърдаш от него и когато го откарат в полевата болница. Стоиш и докато го оперират и казваш на доктора, че а е отрязал крака на Кълан, а съм му откъснал главата!

— Слушам, майор Мерил.

— Благодаря — прошепва Кълан. — Успех!

Проливният зимен дъжд спря бързо и отстъпи място на нетоплещото ярко слънце — от лъчите му растенията в зимната градина, която Маделин бе обичала толкова много, вече бяха напъпили. Илай се намести в инвалидната количка и се взря в цветовете през огромния прозорец на библиотеката. Мислите му го понесоха назад във времето и той си спомни първия път, когато зърна Мади. Сан Франциско. Беше облечена в розова рокля, носеше шапка с огромна периферия и се открояваше на зеления фон на папратите в ресторант „Гардън Теръс“. Беше на трийсет и две години, но изглеждаше най-много на двайсет. Усмихна се на Илай и той бе запленен за цял живот.

Паметта му се прехвърли на друг образ. Момче в дрипи с нагла крива усмивка — първия път, когато Илай го видя, хлапето вървеше напето до Бен. Старецът видя същия този образ, отразен в стъклото, сега обаче момчето бе пораснало, беше станало по-високо и се бе превърнало в мъж в униформа. Илай се отърси от унеса и си даде сметка, че всъщност гледа отражение.

— Здравейте, господин Илай — каза гласът зад него.

Старецът обърна инвалидната количка и видя пред себе си Броуди Кълан в синята униформа на морската пехота, окичена с лъскави медали: „Алено сърце“, „Сребърна звезда“ и Френски кръст за бойни заслуги — очите му блестяха, а усмивката му бе все така предизвикателна. Беше се превърнал в красив мъж, макар че от годините и от всичко преживяно лице го му вече беше набраздено от бръчки. Той се подпираше на бастун.

— Томас! — възкликна с обич Илай и му протегна ръка.

Броуди веднага я стисна. Косата на стареца — по-скоро онова, което бе останало от нея, бе побеляла, тялото му изглеждаше сломено, краката му приличаха на тънички съчки, затова пък лицето му бе все така гладко, сякаш беше неподвластно на възрастта. Младежът се наведе и прегърна Илай.

— Знаех си аз, че ще се върнеш — възкликна старецът, после също го прегърна и го потупа по гърба. — Знаех си, че рано или късно ще си дойдеш.

Броуди се отпусна на един от столовете и седна, докато Илай си бършеше очите и носа.

— Е, как е кракът?

— Още месец, и ще хвърля бастуна.

— Погледни се само! Жалко, че Мади я няма — да те види. Споменаваше те всеки Божи ден.

— Моите съболезнования — пророни младежът. — Знам, че ви липсва много. Опитах се да ви пиша от болницата, но не съм много — много по писането.

— Колко лежа?

— Година и половина. Позакърпиха ми крака. Наложи се отново да се уча да ходя.

— Отби ли се в банката, да се видите с Бен?

— Още не. Пътувах във влака заедно с господин Греъм. Спомни си кой съм. Остави ме тук на път за къщи.

— Да де, сега има таксита. Много изискано. Божичко, Бен направо ще припадне от вълнение, щом те види.

— Как е ръката му, все така силно ли мята топката на бейзбол?

— Е, вече не е като едно време. Сега е треньор на отбора в гимназията.

— Значи вече има и гимназия, а?

— Крайно време беше тук да има добро училище. Сега на Хълма живеят двайсет и две семейства. В гимназията учат и деца от Еврика, както и от Милтаун, идват с автобус.

— А Еврика се е сдобила с тротоари и павирани улици. И през ум не ми е минавало, че ще го доживея.

— Е, и Райкър се видя принуден да направи нещичко за града. Вече няма да срещнеш коне и каруци. Само автомобили.