Уилям Дийл - Еврика

— Може и да не прескоча трапа и ако дотогава не съм се превърнал в храна за плъховете, щом всичко приключи, мисля пак да се върна към цивилния живот.

— И ще сложиш кръст на петнайсет години от живота си?

— Вече стават шестнайсет. Навремето излъгах за годините си. Струва ми се, че е дошло време да се върна в оная дупка, откъдето съм тръгнал.

— Къде се намира?

— В Калифорния. Градче на име Еврика, на брега на Тихия океан. Там се научих да мразя калта.

— Защо ще се връщаш тогава? — изненада се Мерил.

— Защото там живее най-добрият ми приятел — усмихна се Броуди. — Имам кръщелник, когото изобщо не съм виждал.

— И с какво ще се занимаваш? — полюбопитства майорът.

— Еврика си има шериф, човек от старото време. Беше ми нещо като наставник. Научи ме да яздя и да стрелям, да правя всичко със замах.

— И смяташ да заемеш мястото му?

— Никой никога няма да заеме мястото на Бък Толман. — Всеки момент ще съмне. Време е да се връщам. Благодаря за сухите ботуши и за кафето.

Мерил се изправи, протегна ръка и се сбогува с него — за всеки случай.

— Не забравяй, почне ли се, разполагаш с десет минути. С нито секунда повече.

Ръсти Данциг се бе спотаил зад опърпания чувал с пясък в плиткия окоп на около петдесет метра от предната линия. Беше затворил очи и бе подвил крака, а до него лежеше пушката му. Човек би си помислил, че е мъртъв или че спи, всъщност обаче той се ослушваше.

За да не се намокри, бе долепил ухо до парче брезент и вече трети час се ослушваше в мрака. Но не за познати звуци. Не за тупуркането на плъховете, не и за съсъка на снаряд, не и за стърженето на бодливата тел, разлюляна от вятъра. Данциг се ослушваше за необичайни звуци. За жвакането на ботуши в калта, за метална манерка, почукваща по колан с боеприпаси, или за сподавена кашлица. За звуците на живота в полето на смъртта.

Данциг беше яко момче от Южен Бостън, което не умееше да се подчинява на заповеди. Уж кимаше, уж казваше „Тъй вярно“, а после правеше каквото си е наумил. Беше нисък и набит, с черна коса и огромни уши. Кълнеше се, че чувал и от сто метра как кашля муха. Беше на петдесетина метра пред стрелковото гнездо на Кълан, в окоп, миниран и от двете му страни. Втората по опасност позиция в старателно обмислената засада.

Най-опасната беше запазена за Ред Канарата, чийто баща беше индианец от племето на апачите, а майка му — учителка от Минесота. Едрият червенокож беше първи снайперист. Веднъж бе споделил с Кълан, че се е записал в морската пехота колкото да се измъкне от резервата, където баща му бил вечно пиян, а майка му учела децата. „От цялата тая работа най-много са спечелили пехотинците — беше си помислил тогава Кълан. — Този човек няма равен в следенето и притежава нюх на планински лъв.“ Задачата му беше да чуе звуците на настъплението и тутакси да се прицели в коня, теглещ първия заряден сандък. Да всее суматоха, да забави настъплението, а после, щом стане напечено, да си плюе на петите. Навремето Кълан бе попитал Ред защо предпочита тъкмо тази задача, при положение че тя е най-опасна. Ред беше отвърнал; „Именно защото е най-опасната.“

Третото по риск място беше запазено за Лени Холц от Бенд, щата Орегон. Роден да стреля. И той като Кълан бе излъгал за възрастта си и още ненавършил петнайсет години, се беше записал в морската пехота. Подобно на Данциг беше сапьор: първо слагаше мини в трите окопа, делящи пехотинците от германците, а после, ако не хвръкнеше във въздуха, служеше за прикритие на Ред. Ако някой случайно се измъкнеше невредим от мерника на индианеца, веднага се натъкваше на Холц. Окото му беше не по-малко безпогрешно от слуха на Данциг.

Тримата най-добри бойци, с които Кълан разполагаше, се намираха на най-уязвимите позиции. Макс Брейди ръководеше десетимата картечари, наредени в дъга с обсег петдесет метра, които трябваше да принудят оцелелите германци да наскачат в минираните траншеи и да всеят паника на предната германска линия, докато Мерил премине в настъпление заедно със своята рота. Репортерите бяха кръстили морските пехотинци Хрътките на ада, понеже, влезеха ли в ръкопашен бой, пищяха като ранени псета. Като добавим калта, мъглата и телените заграждения, както и червеното предизгревно сияние, се получаваше ужасяващ, кървав танц на смъртта.

Макс Брейди дава заповед за масиран картечен огън. Един от куршумите на германските снайперисти отнася гърбицата на носа на Брейди и едното му око. Той пъха в очната ябълка кърпа и продължава да стреля.