Уилям Дийл - Еврика

— Циклон жив ли е? — попита Броуди. — Последния път, когато говорих с Бен, той ми спомена, че онова приятелче още ритало.

— Жив е, и още как! Красавец за чудо и приказ, като господаря си.

— Дали ще си спомни кой съм?

— Животните имат удивителна памет. Сигурен съм, че не те е забравил, но сигурно ще му трябва малко време, за да свикне отново с теб.

— Вече е на двайсет и три години. А кръщелникът ми скоро ще навърши двайсет. Направо не мога да повярвам.

— Прекрасен младеж. Следването му върви, но се вълнува повече от футбол и жени.

— Бен разправя, че не проявявал интерес към банкерството.

— Тази година ще стане на двайсет — махна с ръка Илай. — Животът е пред него, сам да решава. Отиде с Изабел в Лос нджелис. Връщат се утре. Защо не ни предупреди, че си дваш днес?

— Обичам изненадите. Изабел все така ли е красива? Старецът кимна.

— И тя като Мади се разхубавява от ден на ден. След няколко месеца, става на трийсет и седем. Но за нищо на света няма дай ги дадеш.

— Ами Бък?

— Е, не е бърз, както едно време, но инак е добре. Разправя на всеки срещнат, че бил на шейсет. Мен ако питаш, е ай-малко на седемдесет, но никой не знае със сигурност.

— Затова ли отново съм тук?

— Тук си, защото ни е мъчно за теб. А и Бен има нужда от човек като теб. Преди години говорихме веднъж за това. — Помня.

— Все ме глождеше тая мисъл. Заради мен ли се махна оттук?

— Не бих казал. Време беше да замина, да видя свят.

— Е, това поне го постигна.

— Наистина видях Лондон, Париж, Ню Йорк, Чикаго. Бях дори в Юга.

— Всеки, Томас, има нужда от дом, където да се връща.

— Стаичката над конюшнята още ли е свободна?

— Ще ти купя къща. Броуди прихна.

— За какво ми е къща?

— Ще се задомиш. Ще създадеш семейство.

— После ще поговорим за това. Подочух, че след смъртта на майка си и баща си Делайла О’Дел също се е върнала в имението „Приказна гледка“.

Илай кимна.

— Превърна го в частен клуб. Така поне му вика. Скъп бардак. Държи малко казино, отличен ресторант, при нея работят хубави образовани момичета. Идват кинозвезди чак от Лос Анджелис. А също предприемачи от Сан Франциско и още по на изток. Изсипват се с частни железопътни вагони, скъпи автомобили, яхти. Освен че наследи доста пари от баща си, Делайла натрупа със свои сили цяло състояние.

— Разбрах от „Ню Йорк Таймс“ за 0’Дел и жена му. Бяха поместили списък на загиналите при потапянето на „Лузитания“. В колонката, не щеш ли, видях имената им. Шеймъс и Катрин 0’Дел, Сан Франциско.

— Шеймъс вероятно си е имал и добри страни, които просто не е проявявал пред мен. А Кейт беше свястна жена. Обичаше го много, и аз не знам защо.

— Било каквото било, господин Илай.

— Миналото се забравя трудно, особено когато живееш с него всеки Божи ден.

— Това лошо ли е?

— След половин месец влиза в сила сухият режим. Тук нещата съвсем ще загрубеят. Домът за сбирки се води частен клуб, няма да имаме проблеми. Пък и не виждам как ще затворят „Приказна гледка“ — посещават я двама — трима сенатори и поне един губернатор. Добрата новина е, че Райкър може би ще остане на сухо. Още от вечерта, когато 0’Дел се махна оттук, се опитвам да изкупя парцелите и все удрям на камък. Градът и досега си е свърталище на престъпници, които се мъкнат тук на цели тумби.

— Райкър няма да пострада ни най-малко от сухия режим. Ако не друго, ще забогатее още повече. Пък и властите ще следят в големите градове, няма да им е до затънтени селища като Еврика.

— Това е лошо — отсъди Илай.

В гласа му — дори след толкова години, пак се долавяше гняв.

Часове наред двамата си говориха за Еврика, какво ще прави Броуди, за Бен, който хранеше още по-светли мечти и от баща си за бъдещето на града. Обсъдиха как ще създадат окръжен съвет, ще сменят прокурора, ще изчистят Еврика.

— Ти ще бъдеш пръв заместник на Бък — поясни Илай. — Щом той се пенсионира, ще станеш шериф на тая дупка. Двайсет години — и нищо не се бе променило и на йота. Илай Горман си имаше план и Броуди Кълан бе последната плочка от мозайката, която си идваше на мястото.

Накрая старецът се умори от разговора и Броуди заедно с медицинската сестра му помогна да си легне за следобедния сън. После тръгна бавно през задния двор, покрай зимната градина на Мади, мина под дърветата и излезе при конюшнята. Белият кон пасеше кротко в дъното на пасището. Зимната му козина беше сплъстена, тук — там гривата беше оплетена, но изглеждаше як, както едно време.