Уилям Дийл - Еврика

Броуди подсвирна. Жребецът веднага наостри уши и погледна любопитно.

— Ела насам, хубавецо! — рече той нежно. — Имам нещо за теб.

Беше донесъл от къщата две ябълки.

Циклон препусна през пасището и се доближи предпазливо — все така наострил уши, душеше въздуха, сумтеше и пръхтеше. Ту пристъпваше напред, ту отново се дръпваше.

— Виж какво имам за теб — рече Броуди и му протегна една от ябълките.

Циклон се доближи още малко. Мъжът стисна ябълката между дланите си и я разполови. Конят го наблюдаваше, като душеше въздуха. Броуди сложи едната половинка върху дланта си и му я подаде. Циклон изпръхтя и заклати нагоре — надолу глава. Дръпна се встрани от ябълката и проточил врат, подуши и нея. Броуди се пресегна през оградата и пак му я подаде.

— Хайде, момчето ми! — продължи да говори тихо и нежно на жребеца. — Хайде, хубавецо, ела и я вземи!

Накрая конят се приближи достатъчно, за да завърне бърни и да захапе половинката ябълка. Задъвка я, направи още една крачка напред и продължи да души.

— Спомни ли си, момчето ми?

Броуди извади от джоба си кесията с тютюна и се зае да свива бавно цигара. Беше му трудно — лявата му ръка бе ранена от шрапнел. Тъкмо приготви и хартията, когато вятърът отвя тютюна.

— Да го вземат мътните! — изруга той и започна всичко отначало.

Накрая цигарата, която с толкова мъки успя да свие, приличаше на тъничка солета, но все пак се запали и Броуди пое дълбоко от дима, като продължаваше да говори нежно на Циклон. Даде му и другата половинка от ябълката и този път жребецът се приближи току до него и му разреши да го помилва по муцуната.

Броуди отиде в конюшнята, намери четка и влезе в ограденото пасище. Конят отстъпи назад и го загледа предпазливо и неуверено. Мъжът разполови и втората ябълка и този път Циклон дойде сам и си я взе. Броуди започна да го реши много внимателно. Конят още бе напрегнат, но мируваше, докато мъжът разчесваше козината по хълбоците, после и гривата, сетне се долепи до него и го потупа по муцуната.

— Искаш ли да потичаме? — попита го нежно. — Но ще се наложи да ти сложа седло. Кракът ми още не е добре, надали ще се справя без седло.

Циклон само изпръхтя. Броуди пак влезе в конюшнята и се върна с чул, юзда и седло. Всяко негово движение беше бавно и спокойно. Най-напред той сложи върху гърба на жребеца чула. Циклон подскочи, ала Броуди отново му заговори нежно и надяна и седлото, след което се пресегна под корема му и пристегна стремената. Дотук добре. Пъхна юздечката в устата на жребеца и метна юздата на гърба му, при което Циклон се задърпа. Побягна, но след десетина метра спря, наострил уши. Броуди сложи последната половинка от ябълката в дланта си. Конят се върна бавно и този път побутна с муцуна мъжа и чак тогава взе ябълката.

— Дай да опитаме, приятелю — прошепна Вроуди, Облегна се на бастуна и пъхна десен крак в стремето. Конят изпръхтя, но не се помръдна. Мъжът преметна внимателно и ранения си крак над седлото и се намести. Циклон пак заотстъпва и понечи да хукне, но Броуди се наведе над врата му.

— Спокойно, момчето ми. Пак сме заедно. Продължи да говори на коня и го поведе из пасището — направиха няколко кръгчета, после го подкара в лек тръс и го насочи към портичката.

— Браво, момчето ми, хайде сега да се поразходим.

Заобиколиха конюшнята и започнаха да се спускат по пътеката към алеята покрай океана. Слънцето клонеше бавно към хоризонта, отражението му трепкаше по вълните в залива. Пътеката беше тревясала, явно рядко някой слизаше по нея. През дърветата Броуди видя къщата на Хофманови, а след миг — и зимната градина. Спря и се взря натам през стволовете.

Спомените от войната бяха още съвсем пресни, за него обаче нямаше по-мъчителен спомен от този.

Продължи да язди надолу покрай зида около имението „Приказна гледка“, после се насочи към него. Чу откъм къщата музика, оглушителна военна музика, но все пак с различен такт. Спря и се ослуша. Имаше нещо познато в мелодията. Броуди свърна към входа на къщата с висока метална порта, в другия край на която имаше будка, пазач обаче не се виждаше. Отстрани на алеята, водеща към огромната къща с бяла колонада, на стотина метра от входа имаше висок жив плет. Океанът зад отвесните урви беше притихнал. Градинар японец подрязваше старателно моравата около портата, усмихна се на Броуди и след като се изправи, му изкозирува.

— Знаеш ли английски? — попита Броуди.

— Разбира се.

— Госпожица Делайла ми е стара приятелка. Ще отскоча до къщата да й кажа едно „здрасти“.