Уилям Дийл - Еврика

— Още нямам работа.

— Ще имаш, ще имаш, Броуди. Нали за това си се върнал. Заради приятелството и любовта. А това е първият път от доста време, когато употребявам не на шега думата „любов“.

— Илай твърди, че всеки трябва щя има дом, където да се връща, и е прав. Еврика не е кой знае какво, но друго нямам. Нощта, когато ме раниха, получих повишение в чин. След година, докато лежах в болницата, ме повишиха отново — в старши лейтенант, а малко преди да изляза в запас, ме направиха капитан. Никакво бъдеще, чудесна пенсийка.

Делайла седна на аленото канапе, полегна и се подпря на лакът.

— Защо си тръгна оттук, Броуди?

Той сви рамене. — За да видя свят. — Аха.

— Да ти кажа ли истината? Исках да избягам от онова, при което току — що се завърнах.

Броуди отведе Циклон в конюшнята и махна внимателно седлото и юздата.

— Утре ще дойда пак — обеща едва чуто. — Ще бъде както в доброто старо време.

В мрака проблесна връхчето на пура.

— Дано — каза някой и на светлото излезе Бен Горман. — Да ти помогна ли, братко? — попита той.

Двамата се завтекоха един към друг, прегърнаха се и се засмяха като малки деца. Закрачиха бързо към гъшата, като говореха един през друг, прекъсваха се и се надпреварваха да си разказват преживелиците.

Хладен септемврийски следобед девет месеца по-късно.

Броуди Кълан спря форда под дърветата зад банката и изключи двигателя. Извади тютюна и се зае да свива цигара. Е, цигарата не беше произведение на изкуството, но пак бе за предпочитане пред лютивите купешки цигари. Броуди тъкмо я запали и чу как задната врата на форда се отваря и се затваря.

— Надявам се да си ти, Кльощавия — рече, без да се обръща, и направи с тютюневия дим търкалце.

— Наистина се притеснявам да се срещаме, преди да сее мръкнало — чу се треперлив глас, долетял от пода при задната седалка.

— Нали ти ми се обади! Казвай сега какво толкова не търпи отлагане!

Мъжът беше слаб дребосък, който работеше като администратор в хотела на Райкър „Двата орела“, изкарваше по пет долара допълнително на седмица благодарение на това, че си държеше ушите отворени и предаваше на Кълан каквото е чул.

— Задава се буря.

— Не думай! Каква?

— Днес Райкър повика в града четирима главорези. Към четири дойдоха в хотела. Всичките са въоръжени, разбрах го, когато минаха да си вземат ключовете от стаите.

— Откъде съдиш, че са хора на Райкър?

— Той направи резервациите. Заръча да ги регистрирам и да си трая.

— С какво пристигнаха?

— С черен скъп форд.

— Как изглеждат?

— Знаеш как изглеждат такива типове. Гледат те, без да мигат. Тартор им е един на име Макгърк. С голямо мораво петно на лицето.

— Колко ще останат?

— Райкър не спомена, но поръчаха бутилка и когато се приближих до вратата, ги чух да говорят за Бък и госпожица О’Дел.

— И какво казаха?

— Не съм сигурен, капитане. Чух само имената и че щяло да има патаклама.

— За „Приказна гледка“ ли говореха?

— Знам само това. Но още от сутринта Райкър е като на тръни, май е намислил нещо. Понеже хората от Хълма са решили да създадат нещо като комитет и да го разкарат от града. Освен това две от лодките му потънаха.

— Не съм чувал за това. И според теб тия хубостници са въоръжени?

— И още как! Отдолу саката им бяха издути. Личеше си от сто километра, че носят оръжие.

— Сега на работа ли си?

— Смяната ми приключи току-що. И наистина се притеснявам до смърт, дайте да не се срещаме посред бял ден. Броуди извади от джоба си банкнота от пет долара.

— Това ти е нещо като премия. Я се върни и поиграй покер, тъкмо ще ги държиш ония под око. И аз приключих за днес. Ще отскоча да хапна при Уенди, после може би ще се кача при Делайла. Ако надушиш нещо, веднага ми съобщи, чу ли?

— Дадено. Благодаря.

Вратата се отвори и се затвори нечуто.

Закусвалнята беше на четири пресечки от банката. Уенди беше наследила заведението от баща си, който беше прекалявал с пиенето, беше прекалявал и с яденето и преди година се бе свлякъл зад тезгяха, докато пържел яйца с бекон.

Уенди беше двайсетгодишна, грозновата, с пепелява коса. Посрещаше клиентите със задължителна усмивка. Щом Броуди влезе в закусвалнята, тя се надвеси над тезгяха.

— Защо си дошъл, за да ме похитиш и да ме отведеш в Райската градина ли? — попита момичето.

— Дошъл съм да ти опитам специалитета за днес — кюфтетата — ухили се дяволито мъжът. — Ако ми се усладят, нищо чудно и да те похитя.

— Тогава ще се постарая да останеш доволен. Момичето бръкна под тезгяха и връчи на Броуди вестник.