Уилям Дийл - Еврика

„Разбира ме. Виждам по очите му. Знае, че наистина нямам друг избор.“

Каруцата за края на железницата тръгваше в пет призори. Слънцето — алено обещание върху хоризонта, вече изгряваше, когато Броуди отведе Циклон в шерифството и го прихвана за коневръза. Преметна през рамо двете пътни чанти и влезе вътре. Заместник-шерифът дремеше зад писалището.

— Какво търсиш тук по никое време?

— Налага ми се да замина — обясни Броуди. Остави върху писалището плик. — Конят ми е вързан отпред, предай на Бен това писмо. Моля го да върне Циклон у Горманови.

— Дано не го откраднат — рече заместник-шерифът и надзърна през прозореца. — Ще го наглеждам.

— Благодаря.

Когато Броуди се качи на каруцата, тя вече бе пълна с измъчвани от махмурлук железничари. След няколко минути каруцарят замахна с камшика и те се заизкачваха по нанагорнището. Щом излязоха на билото, Броуди се обърна и погледна града, където се беше родил и където през годините след смъртта на майка му неговият живот се бе преобразил завинаги. Притисна го непоносима тъга. Той обърна гръб на Еврика и се опита да я забрави.

„Сбогом и на добър път!“, пожела си, понеже не смятаще да се връща повече тук.

Но съдбата му беше отредила друго.

През пролетта на 1917 година президентът Удроу Уилсън, идеалист либерал, убеден противник Съединените щати да се включат във войната в Европа, волюневолю бе принуден най-сетне да признае неизбежното: САЩ са на път да бъдат въвлечени в най-кървавия сблъсък във военната история на човечеството. През 1914 година девет европейски държави разпалват така наречената Голяма война, конфликт, какъвто светът не помни. От едната страна са Франция, Италия, Великобритания, Русия и други. От другата — Германия, Отоманската империя, Австро-Унгария.

Не след дълго става ясно, че Първата световна война ще се превърне в кампания на калта, окопите, бодливата тел — а също на картечниците, смъртоносно оръжие, за пръв път използвано в голяма война.

Когато Съединените щати влизат в конфликта, войната на окопите вече наближава своя финал…

Над бойното поле като покров се стелеше гъста мъгла, просмукала с миризмата на смърт. Откъм небето екна вой и на дъга се изви осветителен снаряд, който избухна и за миг разкри страховита гледка — окършени от несекващия артилерийски обстрел дървета, огради с намотана около тях ръждясала бодлива тел, дупки от снаряди, пълни със застояла дъждовна вода, трупове, застинали в прискърбното вцепенение на смъртта.

И също плъхове, цели пълчища от плъхове, които притичваха напред — назад по ничията земя и се тъпчеха с разложените тела.

На неколкостотин метра от забуления с мъгла участък германците се трупаха за ново нападение.

Уж беше началото на септември, а Броуди Кълан бе премръзнал от студ. Ботушите и чорапите му бяха подгизнали. Предната нощ бе валяло като из ведро и картечното гнездо, което Броуди бе изкопал, бе пълно с три сантиметра вода. На километри оттук във всички посоки нямаше и педя суха земя. Покрай това Броуди се сети за Еврика. Накъдето и да се обърнеше, виждаше кал.

От Швейцария чак до Ламанша французите бяха запречили границата си с Германия с четири редици окопи и още толкова реда бодлива тел. Сега, четири години по-късно, мрачната гледка пред Броуди даваше ясна представа в какво се е превърнал Западният фронт.

Броуди умираше за цигара. Най-неочаквано в мъртвешката тишина се сети за една песен:

Беше първият им ден на предната линия. Крачеха по път до парк в покрайнините на някакъв френски град, казваше се Шато Тиери — бяха се отправили на север, към резервата „Бело“. Един от взводовете запя, сякаш са на военен парад.

Още пееха, когато германците изстреляха първия откос. Картечници. Войниците изпопадаха, подкосени като кукли с клъцнати конци.

Само преди някаква си половин година.

Денят на бойното кръщение.

Радиостанцията зад него изжужа приглушено. Радистът, голобрадо момче, затули слушалката с длан. После я подаде на Кълан. Деветнайсетгодишното хлапе бе само от половин месец на фронта и трепереше като листо.

— Кълан — прошепна то.

— Броуди, обажда се Джак Гровър. Майорът те вика. На радиостанцията на девети километър съм.

— Стой там — отвърна Броуди. — Ще дойда при теб. Току виж си заседнал с триколката в тая проклета кал.