Уилям Дийл - Еврика

— Вярно е — намеси се Милисънт Банън и погледна с обожание мъжа си.

„Късметлия“, помисли Мерил. После каза:

— И на теб ти се е струпало много, нали?

— Не бих казал — отвърна той. — През повечето време бях в транспортни войски, давах път на танковете, на джиповете, на бронираните камиони и тежкотоварните коли, за да не стават задръствания и да стигнат до фронта. Вече наближавахме границата с Германия, когато един германски танк „Тигър“ успя да мине през предната линия. Бяхме хванати като в капан в кръстосан огън. Натъкнах се с джипа на мина. После съм изпаднал в несвяст и когато дойдох на себе си, видях, че лежа под проклетия джип и всичко, което мърда, е под обстрел. Успяхме да спрем онази гадина — танка, и артилерията го довърши. Но с това не допринесохме с нищо за победата. Просто поредната дребна подробност в хода на Втората световна война.

— Аз пък чух друго — възрази Мерил.

— Точно това се случи — натърти Банън.

Мерил погледна някъде встрани, усмихна се и се изправи.

— Ето я и Дел — оповести той.

Делайла си беше същата. Нямаше и една бръчица, нито един побелял косъм. „Дали «Приказна гледка» не е построена върху извор на младостта?“, рече си Банън.

— Добре дошъл, герой! — целуна го тя по бузата и веднага насочи вниманието си към жена му. — Вие сигурно сте Милисънт — протегна й ръка.

Банън видя как Делайла оглежда от глава до пети Милисънт и очите й грейват. „Мисли си, че жена ми е от висока класа.“

— Как вървят нещата в „Приказна гледка“? — попита той.

— Няма промени — отвърна Делайла с дрезгав глас. — Избухне ли война, сякаш всичко застива. Както гледам, ти, Зийк, пращиш от здраве. — Тя отново се извърна към Милисънт и се усмихна. — Сигурно е заради прекрасната компания. Поздравявам ви.

— Благодаря — отвърна другата жена. Явно се притесняваше, все едно бе дошла за пръв път при роднините на мъжа си, и Делайла го долови. После рече: — Имам чувството, че ви познавам всички. Зий ми е говорил много за вас. Всъщност се запознахме в деня, когато дойде за пръв път в Сан Пиетро.

— Видяхме в „Таймс“, че сте скрепили връзката си с брачен съюз.

— Отскочихме до Монтерей и се венчахме. И двамата не искахме шумна сватба. Роднините се разсърдиха, но ще им мине.

— Получих картичката едва завчера. Тая военна поща за нищо не става… — започна пак Банън да се извинява.

— Така каза и Броуди. — Настъпи миг неловко мълчание, сетне Делайла продължи: — В парка е. Нека донесат поръчката и ще идем при него.

— Ще прощавате, но трябва да вървя — намеси се Мерил. — Днес имаме годишнина. Ще заведа Сюзан за една седмица в Сан Франциско, Ще отседнем в „Сейнт Фраисис“, ще си поръчаме нещичко в стаята и ще повярваме, че отново сме на двайсет.

— Честито — поздрави го Милисънт. — Сигурна съм, че ще прекарате страхотно.

Сбогуваха се и Мерил излезе от хотела.

— Подгответе се — предупреди Делайла, докато ги водеше през просторното фоайе към остъклената двойна врата. — Пийнал си е.

Беше чудесен ден — безоблачен и безветрен, градината, сгушена между двете крила на хотела, представляваше приказно красив оазис с изумруденозелена трева, обточена по края с цветя. Тихият океан зад нея бе спокоен като езерце със златни рибки.

Броуди Кълан седеше на отдалечена маса с чадър на ивици под акациите. Беше съвсем слаб. Заради немощното сърце направо се беше стопил, страните му бяха хлътнали. Почти прозрачната кожа на лицето се беше опънала. Оредяващата му коса беше съвсем бяла.

Беше топло, въпреки това той бе заметнат с одеяло. Но макар че тялото го беше предало, неукротимият му дух бе отказал да се предаде. Изопнал гръб, Кълан седеше в инвалидна количка, сините му очи бяха, както винаги, нащрек. Докато тримата вървяха към масата, върху съсухреното лице на капитана грейна усмивка.

— Е, крайно време беше! — възкликна той.

Макар и позаглъхнал, гласът му звучеше все така хашлашки. Той веднага насочи вниманието си към Милисънт. Пресегна се, хвана я за ръката и я държа дълго.

— Видях снимката от сватбата в светската хроника — подхвана дрезгаво Кълан. — И там сте красива, но не колкото на живо. Нищо чудно, че Банън не ви водеше толкова дълго тук. Сигурно се е страхувал, че ще грабна сърцето ви и двамата ще избягаме.

— Още не е късно — отвърна със закачлива усмивка Мил.

— Върна ме от оня свят — обади се и Банън. — Не ме остави да се отдам на самосъжалението.

— Ти, каубой, си късметлия.

Насядаха около масата, беше им хубаво, все едно са стари приятели. С бодрия си дух Броуди разсея всички притеснения. До него имаше масичка с бутилка ирландско уиски и сребърна кофичка за лед, покрита от жегата със ситни капки. Върху масичката имаше и пет-шест вече свити цигари и евтина запалка.