Уилям Дийл - Еврика

Точно тогава чух някакво щракване отзад и се обърнах. В тъмния ъгъл примига запалка и в светлината й съгледах за миг лицето на Делайла 0’Дел. То угасна точно толкова бързо, както и се бе появило, и от здрача се вдигнаха кълбета дим.

— Защо не дойдете при нас? — попитах я.

— Предпочитам да слушам как вие двамата не можете са се нахвалите един друг колко сте велики.

Въпреки това тя стана и дойде при масата. Както винаги, направо цъфтеше. Беше облечена в сако и панталони от бежов шантунг, на дългото си вратле бе вързала кафяв шал.

— Как е ръката? — попита ме Делайла.

— Ръката ли? Поредният белег, който ще добавя към другите, дето вече ги имам.

— Богаташката обича белезите, нали? — възкликна тя и извади кесията с тютюна, за да свие две цигари.

— А вие какво знаете за богаташката? Делайла се взря в мен и се подсмихна.

— С кого мислите, че разговаряте? — възкликна тя. — Откъде според вас Броуди е научил за онова ваше шантаво псе?

— Нашата Мата Хари, а? — рекох аз.

Делайла запали цигарите и подаде едната на Кълан, а втората на мен. Огледах се — да видя какво е останало от предизборната му кампания.

— Къде са богаташите, заради които снощи победата ти изглеждаше в кърпа вързана?

— След като обявих, че се оттеглям от надпреварата, всички отидоха да поиграят голф.

— Ами Брет Мерил и Бен?

— Разсърдиха ми се. Но това си го знаеш и сам.

— Много хитро се измъкнахте от темата за банкерката — подметна Делайла.

— Вие знаете за нея повече, отколкото аз — отговорих й.

— Трябва да се ожените за нея — допълни тя. — За какво ви е да бъхтите колкото да свързвате двата края?

— Не съм сигурен, че става за жена на ченге.

— Аз пък не съм сигурен, че ти ставаш за богаташ — намеси се Кълан.

Пак се засмяхме.

— Преди да идете при нея, да отскочите да се преоблечете, чухте ли? — посъветва Делайла. — Освен ако не смятате да я уплашите до смърт.

— Накрая искам да попитам нещо — рекох аз на тръгване. — Божичко, непоправим си! — възкликна Кълан.

— Въпросът ми е към Делайла.

— Виж ти! — вдигна тя вежди.

— Престрелката в имението „Приказна гледка“ наистина ли е станала, както разправят?

Тя ме погледна и рече:

— Стана точно както казва Вроуди. Кимнах и се изправих.

— Но дори да е станало друго, пак щяхте да твърдите, че се е случило, както го описва Броуди, нали?

— Естествено! — натърти жената без колебание и се усмихна. После добави: — Вие просто не разбирате.

— Да, не разбирам. Може би някой ден ще проумея защо Уилма Томпсън и Лайла Париш са изчезнали яко дим. И кой им е платил да го направят. — Свих рамене. — Всъщност кого ли го вълнува…

Тук грешах. Мен ме вълнуваше. Беше ми мъчно за Уилма. Толкова години е търсила щастието, а накрая пак са я убили.

— Мъчно ми е за жената на Еди Удс — казах.

Кълан се натъжи, лицето му помръкна. Той се взря през прозореца, сякаш някъде отвън бяха написани отговорите на въпросите за живота и смъртта, които всички си задаваме.

Делайла понечи да каже нещо, но Кълан я прекъсна.

— Винаги е така, отнасят го невинните — промълви той.

— Да, това му е лошото — съгласих се. — Утре вече никой няма да се интересува от всичко това. — Станах да си вървя, ръкувахме се. — Все пак си свестен човек. Само дето играем по различни правила.

— Не бъди толкова сигурен.

— Благодаря за почерпката — казах и подритвайки балоните, се отправих към вратата.

— Ей, каубой! — извика Кълан. Спрях, обърнах се и го погледнах.

— Страхотен си, истинска хрътка — рече ми той. — този път обаче тръгна по грешна следа.

— Според мен си прав, но само донякъде — отвърнах аз.

— Никога ли не си признаваш, че си сгрешил?

— Защо да си правя този труд?

— Е, запомни едно. — Какво?

Той ми се усмихна за сбогом.

— Че съм ти го казал аз — изрече Томас Броуди Кълан.

Върнах се с автомобила вкъщи, поиграх си с кучето и го поглезих, като му дадох две консерви кучешка храна и допълнителен кокал. Докато стоях под душа, държах ръката си далеч от струята, да не намокря превръзката, после си облякох най-хубавия тъмносин панталон и синя риза. Минах през магазина и купих най-скъпото шампанско, което имаха, отбих се и в съседния магазин за детски играчки, откъдето взех тенекиена кофичка, с каквито дечурлигата си играят по плажа. На ъгъла някакво момиченце най-много на осем — девет години продаваше рози. Десет цента стръкчето. Бяха му останали шестнайсет. Купих ги всичките и дадох на момиченцето пет долара. Стори ми се, че то — аха, и ще се разплаче.