Уилям Дийл - Еврика

— Върви, върви, де — подкани само с устни.

Отправих се нагоре към лудницата, направляван от писъците, пелтеченето, стенанията, сякаш вътре се бяха събрали Хрътките на ада.

Душевноболните бяха от буйстващите и бяха прихванати с вериги за леглата. Някои се бяха вкопчили в Райкър и му раздираха дрехите. Дращеха го по лицето — едни си търсеха избавител, други просто се страхуваха и се бранеха. Както притичваше към вратата в дъното, той ги млатеше с пушката, разтикваше ги и ги влачеше. Още щом влязох, лудите наобиколиха и мен. В мъждивата светлина на нощните лампи приличаха на безлики ръце и длани, които се вкопчваха в мен, спирани само от веригите, занитени било за креватите, било за пода. Завъртях се, за да се отскубна, когато чух отново пушката на Райкър. Видях в дъното на отделението двама — трима пациенти, които отскочиха от него и се разпищяха от болка. Райкър се обърна и стреля повторно по друга групичка. Разлетяха се тела, надупчени от сачмите.

Точно тогава Райкър ме забеляза. Отскубна се от последните си нападатели, изхвърча през вратата и се юрна надолу по стълбите, водещи към плувния басейн.

Прибрах лугера в кобура и се помъчих да се освободя от ужасените хора, наобиколили ме отвсякъде.

Райкър слезе на първия етаж и нахълта в помещението с басейна. Толкова беше притеснен и ядосан, че приличаше на лудите, които бе оставил на втория етаж. Отиде в ъгъла и отвори вратата. Килер за метли. Задърпа следващата. В дъното боботеше голям котел на газ, от който басейнът се захранваше с топла вода. Райкър се дръпна при вратата, прицели се в газовата горелка, стреля по нея и се промуши през отвора, зейнал от куршума.

Бях някъде по средата на отделението, когато чух трясъка на изстрела, последван от взрив. Подът се люшна, из помещението се разхвърчаха тела, завивки, столове, натрошени плочки. След миг през отвора блъвна огнен гейзер. Цялата стая се разтресе. Пламъците захапаха стените и тавана.

Пациентите се мятаха и гърчеха като кукли със срязани конци.

Към мен се втурна млада жена, кестенявата й коса гореше. Изтичах при нея, повалих я на пода и угасих с ръце огъня.

Под мен зейна цепнатина. Понечих да се изправя. Чу се втори взрив. Ив помещението отново се разлетяха отломъци.

Подът се пропука и хлътна надолу.

Прибрах ръце и крака и цопнах право в басейна.

Останах без дъх. Бях в някакъв свръхестествен свят. Свят на отломъци, на тела в пижами, оковани за койките, свят, обагрен от алените пламъци, отразени в пространството горе.

Усетих под себе си дъното, оттласнах се с крака и излязох над водата — едвам си поемах дъх. Всичко наоколо гореше. Тъкмо стигнах единия край на басейна, когато някой ме сграбчи за китката и ме изтегли от водата. Беше Мако. Затика ме покрай басейна към северната врата, като ме предпазваше от пламъците. Изхвърчахме навън. Дробовете ми се напълниха с хладен въздух. В този миг се сетих за Ръсти.

— Ами Ръсти? — попитах.

— Боли го, но ще му мине като на пале — увери ме Макс, докато бягахме от пламтящата клада.

— Райкър…

— Не съм го виждал.

Из двора се стрелкаха душевноболни по бели нощници, които пелтечеха несвързано, сочеха горящото крило и се кикотеха, някои се опитваха да угасят подпалените си дрехи.

— Надали е стигнал далеч! — възкликнах аз.

Макс тръгна в едната посока, аз в другата, като си проправяхме път през зашеметените жертви на пожара. Зад мен екна поредният взрив, разтърсил опожарената сграда.

И в отражението на взрива съгледах Райкър.

Беше на двайсетина метра от мен и размахваше дълъг нож, с който разгонваше обезумелите пациенти. Сграбчи един за косата, повали го на колене, преряза му гръкляна и му смъкна нощницата, която навлече.

— Райкър! — викнах аз.

Той се обърна и ме погледна. Извадих пищова и тръгнах към него.

Райкър се взря в оръжието, сетне повдигна очи към мен и се изсмя.

— Мокър е. Намерил с какво да ме плаши — изсъска той. После насочи ножа към мен. — Я ела, да те видим де! — подметна и се втурна към мен.

Изопнах ръката, с която държах лугера, и натиснах спусъка.

Пистолетът даде засечка.

Райкър беше толкова близо, че когато ме промуши в ръката с ножа, усетих горещината от пламтящото му тяло. Точно в този миг поредната пищяща човешка комета му се метна, вкопчи се в него и го повали. Райкър се опита да се отскубне, ала човешката факла бе два пъти по-голяма от него. Пламъците заливаха дрехата, която бе задигнал от лудия, заръфаха я, косата му също пламна. Той се разрита и разпищя, накрая успя да се претърколи и да се отскубне от огнения си похитител. За миг ужасените му очи се впиха в моите. Райкър отново ми налетя.