Уилям Дийл - Еврика

Беше на метър от мен, целият гореше и лицето му буквално се топеше от пламъците, когато чух съсък и зърнах сребърна стрела — подир секунда дебелото острие на ловджийския нож се заби в гърлото на Райкър. Сряза му гръкляна и излезе чак през тила, възпиран само от ръкохватката.

Писъкът на Райкър заглъхна, от дробовете му със свистене започна да излиза въздух, от гърлото му рукна кръв, от зейналата му уста потече зловещата смесица от дъх и кръв. В очите му не се четеше нищо освен безумие. Загледах как животът в него угасва и той се свлича мъртъв.

Ред Канарата дойде при мен и се взря в ръката ми. Свали си ризата, откъсна парче и го пристегна точно над прободната рана.

— Благодаря — рекох му аз. — За втори път ми спасяваш живота.

— За първи — поправи ме той. — Действахме двамата с Чарли.

Това бе вторият, последен път, когато го чувах да казва нещо.

В светлината на изгрева санаториум „Шулър“ приличаше на бойно поле. Сградата беше изпепелена до основи и се беше срутила, затрупвайки плувния басейн. От нея беше останала само огромна купчина овъглени греди и подпори. Пожарникарите намотаваха маркучите, последната линейка и последната катафалка вече бяха заминали.

Тъкмо пиех кафе в импровизирания лазарет в една от ниските постройки, когато при мен дойде снажен едър мъж в униформа на щатски полицай, нахлупил фуражка чак до веждите. Добродушният възрастен лекар ми беше закърпил с дванайсет шева ръката.

Полицаят ми протегна мечешка лапа и се представи:

— Аз съм майор Стакс от Полицейското управление в Сан Луис Обиспо. В състояние ли сте да отговорите на няколко въпроса?

— Разбира се — отвърнах аз. — Нямам нищо против и да гаврътна едно, но после ще ме одумват.

Той се усмихна едва — едва и извади тефтер и писалка.

— Колко са жертвите? — поинтересувах се аз.

— Седемнайсет мъртви, четиринайсет ранени — уточни мъжът нехайно, сякаш ми съобщаваше резултата от среща по американски футбол. — Бихте ли ми описали какво се случи нощес?

Сетих се какъв съвет ми е дал Мориарити — да не се впускам в излишни подробности. Подхванах с това как сме обявили за общодържавно издирване Райкър и Далмъс, после изложих вестникарската версия на случилото се чак до престрелката в санаториума „Шулър“, накрая описах как Райкър е наръгал един беззащитен душевноболен, а ловджийският нож на Ред Канарата е сложил край на дните на гангстера.

— Почти същото разказа и едрият индианец — отбеляза полицаят.

— Само това оставаше — да противореча в каквото и да било на едър индианец с ловджийски нож — подметнах аз. После вдигнах ръка. — Райкър ми направи рана, дълга близо петнайсет сантиметра, добре че господин Ред ми се притече на помощ.

Стакс затвори бележника и кимна в знак на благодарност.

— Ще бъдете някъде наоколо, нали? В случай че възникнат още въпроси.

— Ще ме намерите по всяко време в отдел „Убийства“ към Полицейското управление в Лос Анджелис. — Май сте объркали района си.

— Не ме упътиха както трябва. Той поклати глава и се усмихна.

— Между другото, чухте ли за капитан Кълан? — попита вече от вратата.

— Да не му се е случило нещо?

— Днес сутринта Остърфелт и Белини оповестиха, че се обединяват. Остърфелт щял да се кандидатира за губернатор, а Белини — за заместник — губернатор. Преди около половин час Кълан съобщи, че се отказва от надпреварата.

— Благодаря за новината — рекох му, но той вече си беше излязъл.

Наближаваше пладне, когато отидох в хотел „Вълните“. Спрях отпред, заключих колата и влязох. Тъкмо се запътих към балната зала, когато администраторът на рецепцията ми махна с ръка.

— Господине! — подвикна доста злобно.

Подминах го като турски гробища. Не бях в настроение. Тогава той ми щракна с пръсти. Щракна ми с пръсти, моля ви се! Вярно, изглеждах като влачен от порой. Но никак не обичам някой да ми щрака с пръсти. Върнах се на рецепцията. Администраторът ме огледа от глава до пети и понадигна брадичка.

— Прощавайте, господине. На посещение при някого от гостите ли отивате?

Протегнах ръка и изщраках бързо четири — пет пъти с пръсти току под носа му.

— Какво ще кажеш, мой човек, приятно ли е? — попитах го. — Харесва ли ти някой да се държи с теб като с псе?

Онзи се видя в чудо. Запелтечи нещо, аз обаче тръгнах към стълбището за балната зала.

Тя почти не се бе променила от предната вечер. Точно под тавана пак се подмятаха червени, бели и сини балони, между които висяха червени, бели и сини гирлянди. Покривките и мукавените чаши и чинии бяха в същите патриотични цветове. В дъното имаше малък подиум за оркестъра, пюпитрите за нотите също бяха в цветовете на националния флаг. Но повечето балони бяха спаднали и се блъскаха около дансинга, тласкани от струята въздух, идваща откъм вентилаторите. Оркестър нямаше. Големите маси от двете страни на дансинга бяха отрупани с мезета, какви ли не видове хляб, салата от домати и печен фасул в похлупени купи, нямаше кой обаче да опита вкуснотиите.