Уилям Дийл - Еврика

Когато свърнах към къщата на Мили, вече се мръкваше.

Тя ми отвори още преди да съм стигнал до вратата.

— Здрасти — рекох и. — Минавах случайно насам… Мили не ме остави да довърша. Дръпна ме вътре в къщата, сложи розите и кофичката с шампанското на масата при вратата и ме целуна по бузите и устата, после взе кофичката и ме заведе в банята на горния етаж. Завъртя кранчетата и изсипа във ваната цяло шише течен сапун. Разкопча бавно ризата ми, като от време на време ме целуваше по гърдите. Смъкна ципа на панталона, съблече и него, след което ме сложи да седна на ръба на ваната и ми изу обущата и чорапите. Разкопча бавно и своята блуза, остави я да падне на земята и смъкна панталонките за тенис и бикините. Пъхна палец във водата и се отпусна сред мехурчетата, после ме хвана за ръцете и ме тури да седна срещу нея. Кимна към превръзката.

— Божичко, какво се е случило? — възкликна разтревожена.

— После — отвърнах аз, — Ами шампанското?

— После — пророни Мили.

Наместих се във ваната, а Мили обви нозе около хълбоците ми, хвана ме за ръката и целуна нежно раната.

— Сериозна ли е? — попита тихо.

— Няма да се учудя, ако ми е опропастила мечтите да стана концертиращ пианист — прошепнах аз.

Тя сплете крака около кръста ми и ме придърпа към себе си.

— Слава Богу! — пророни в ухото ми. — Мразя го тоя Шопен.

Навремето, докато беше в Европа, Банън получи картичка от Броуди Кълан. За Коледа на 1944 година. Намираше се в градче в Нормандия. Вече не му помнеше името. Всъщност в градчето не беше останало много за помнене.

„Знам какво е по Коледа — беше му написал Броуди. — Ще си спомня за теб и ще изпия за твое здраве чаша ирландско уиски. С едно ледче. Пази се, каубой.“ И отдолу подпис: „Дядо К.“

Банън получи картичката на трети януари, но нали важно беше вниманието.

Оттогава — нито думица, ако не броим картичката, която беше пристигнала преди два дни. Сега, точно както преди пет години, Банън се спускаше по хълмовете към Сан Пиетро. Всичко си беше същото, само дърветата бяха малко по-високи, в киното даваха друг филм и Макс и Лени не го причакваха на завоя.

По пътя не бе казал почти нищо, а предната вечер беше седял край басейна с крак, топнат във водата, и беше чел и препрочитал папката, която бе пазил през всичките тези години. Беше в сандъчето, което бе оставил у Мили, преди да се запише доброволец. Не се сети за сандъчето, докато не получи картичката, след като се прибраха от медения си месец.

Прочете я, показа я на Мили, после отиде в мазето, отвори сандъчето и изрови папката.

„Случаят е приключен за всички освен за теб, Зий“, беше си помислила Милисънт.

Не го попита нищо, почти не отвориха дума за пожълтялата папка и по време на пътя, ала Мили знаеше, че в нея се съдържат въпроси, които не са давали мира на Банън още от последния път, когато той се е върнал от Сан Пиетро. Сега младата жена седеше, отпуснала длан върху крака му, и гледаше как хълмовете се превръщат в планини.

Банън смяташе да намери отговорите.

В подножието на баира той зави наляво, излезе при хотел „Вълните“ и спря пред входа.

Пиколото беше длъгнест младеж в шита по поръчка униформа, със зализана назад коса и мазна усмивка. Колкото повече се приближаваше към автомобила, толкова повече върху лицето му се изписваше страхопочитание. Спря отпред и прокара лекичко длан по капака.

— Прелест! — възкликна момъкът. — Италианска боя. — Дръпна се на около два метра, огледа отново автомобила и се върна: — Дванайсет цилиндъра. Максимална скорост сто и шейсет километра в час.

— Топло. Сто и осемдесет — поправи го Банън.

— Британска кожа, бас държа, че радиоприемникът върху светлинното табло е „Стърнбърг“.

— „Мюленбърг“.

Хлапакът подсвирна тихичко от възхищение.

— Как мислиш, ще се намери ли местенце, където да не издерат вратата на тая хубавица? — попита Банън, докато слизаше с доста мъки от предната седалка.

Младежът се завтече да му помогне и той му подаде бастуна.

— Ще се справя — рече Зийк. — Подръж това.

След като слезе и взе бастуна, момчето се втурна от другата страна на автомобила и отвори на Мили. Както винаги, тя беше изумителна: бе облечена в меки тонове — светлосиня пола и розова блуза, на главата носеше жълта сламена шапка с широка, смъкната встрани периферия. Свилената и коса се бе разпиляла по раменете. Хлапето я загледа като омагьосано. За миг забрави за автомобила и протегна ръка, за да помогне на Мили да сложи крак върху стъпалото отстранил после на тротоара. Поклони се едва ли не доземи.