Уилям Дийл - Еврика

— Благодаря — каза жената и го озари с ослепителна усмивка.

Банън му подаде пет долара, но момчето поклати глава.

— Не, драги ми господине — каза то и погледна военните отличия върху бежовата риза на Банън. — Не вие, а аз трябва да ви платя за привилегията да прекарам такъв автомобил от другата страна на улицата.

После притича при вратата откъм волана, метна се вътре и прокара нежно длани по дъбовото кормило.

Банън и Мили влязоха във фоайето, точно срещу тях седеше Брет Мерил. Изправи се, отиде с клатушкане да ги посрещне и се ръкува с Банън така, че щяха да му изпопадат зъбите.

— Радвам се да те видя, Зийк — каза с усмивка, озарила фоайето. — Как е кракът?

— Добре — отвърна Банън. — Нося бастуна колкото за равновесие. Милисънт, това е Брет Мерил.

— Драго ми е, госпожо Банън — изрече галантно той, нали си беше южняк — кавалер до мозъка на костите, и долепи устни до дланта й. — Радвам се изключително много, че се запознахме. Нека пийнем по нещо — покани ги Брет.

Седнаха в барчето встрани от основното фоайе. Нищо в хотела не се беше променило от последния път, когато Банън беше тук.

Мерил каза на келнера:

— Знам какво ще поръча господинът, освен ако вкусовете му не са се променили. Ирландско уиски, чисто, с едно ледче.

— За вас? — обърна се към Милисънт.

— „Амарето“ с много лед.

После се пресегна и хвана Банън за ръката — мило движение, от което личеше колко много го обича. Останалото се четеше в очите й.

Когато изпратиха Банън във военната болница в Сан Диего, Милисънт бе настояла да му отиде на свиждане. В началото той се дърпаше. Искаше да се възстанови напълно, да си стъпи на краката. Да се отърве от бесовете, които преследваха всеки, участвал в полесраженията: вината, че си оживял, а другите около теб са загинали, страхът, който е толкова истински, че чак ти пари като киселина на гърлото.

Въпреки това тя бе отишла, а после всяка събота и неделя отиваше с автомобила до болницата, обграждайки Банън с любов и грижи. Ободряваше го, прогонваше кошмарите му. Войната бе добавила няколко години към красивото му лице, инак Банън се чувстваше в чудесна форма и изглеждаше добре.

— Хотелът не се е променил — отбеляза той и огледа фоайето.

— Не е — съгласи се Мерил. — Верен е на традициите. Но ми се струва, че все пак ще се промени. Времената се менят. Хотелът трябва да е в крак с тях.

— Лошо — намеси се Милисънт. — И традициите са хубаво нещо, нали?

— Точно така — отвърна Мерил.

— Съжалявам, че идваме чак сега — подхвана Банън. — Последната картичка на Броуди пристигна с куп други писма, препратени от болницата. Сигурно е обикаляла месец — два от поделение на поделение. Дано не ми се сърди, че не съм му отговорил по-бързо.

— Броуди ли? Никога няма да ти се разсърди — възкликна Мерил.

— Как вървят нещата при него?

— Още е жив — усмихна се другият мъж. — Знаеш си го. Прави всичко напук — допълни той и в гласа му се долови тъга.

— Всъщност аз почти не го познавам — напомни Банън.

— Познаваш го, и още как. В някои отношения може би повече от нас. Влезе му под кожата, а случи ли се това, разбираш много за човека. Инак нямаше да си тук. — Той преглътна един-два пъти и продължи: — Миналия ноември получи инфаркт. Веднага след Деня на благодарността. Закусихме заедно при Уенди и тъкмо изкачвахме стълбите пред шерифството. Както винаги, Кълан поздравяваше всички, които срещне. Най-неочаквано спря и седна на стъпалата. „Май получих инфаркт — рече. — Имам чувството, че гърдите ми ще се пръснат.“ Оказа се прав. Тежък инфаркт. Този път едва прескочи трапа. Доктор Флеминг му даваше най-много седмица. После две седмици, после два месеца. След два месеца му отпусна още месец и половина, а подир още два месеца Броуди се разхождаше всеки ден из парка. Пушеше, пиеше, правеше всичко, което му беше забранено. Но бързо отпада. От ден на ден се променя. Вчера попитах лекаря как стоят нещата и той отвърна: „Кълан е по-болен от повечето мъртъвци, които познавам.“ Минута — две всички мълчаха.

— Прав си, Брет, за Броуди — рече по едно време Банън. — Бил съм с него колко — най-много половин месец. Въпреки това не мога да го забравя. Често съм си мислил през годините за него.

— Така е с капитана.

— За всичко е виновна военната поща — затюхка се ядосан Банън. — Трябвало е да получа картичката преди няколко седмици.

— Той ще те разбере. Когато прочете статията, в която Пенингтън разказваше как си бил удостоен с Кръст за особени заслуги и с „Алено сърце“, направо се разтанцува. „И е ранен в крака, точно като мен, представяш ли си!“ — все повтаряше. Беше много горд с теб. Не е нужен половин месец, за да разбереш колко струва един човек.