Уилям Дийл - Еврика

Броуди погледна към другия край на масата, взря се в Зийк Банън и видя изражение, което познаваше, изражение, което и досега, погледнеше ли се в огледалото, му се случваше да вижда.

— Чу ги, нали? — попита той.

— Да съм чул какво? — учуди се по-младият мъж.

— Знаещ какво. Чу ги току до рамото си, нали? Докато си лежал под джипа, ти се е струвало, че той е там и е дошъл да си те прибере. Знам какво ти е било, мой човек, и аз ги чух, докато лежах в окопа във Франция. Онези криле. Ангелът на смъртта, който само дебне да те грабне. После просто си отлетя досущ червеношийка, която си стреснал, докато си вървял. На косъм си бил. И беше много уплашен, нали?

Банън си замълча, но Мили се пресегна и го хвана за ръката.

— Казвал ли си някога на жена си? — попита Кълан.

— Да, казвал ми е — отвърна тя вместо него. — По свой си начин.

— Трудно е да си признаеш, че те е страх — допълни Кълан. — Никога не съм чувствал някого чак толкова близък, че да го направя. — Той погледна Делайла а добави: — Загубил съм само аз. — Сетне се извърна отново към Банън: — Е? Как е кракът?

— Още не е съвсем укрепнал. Но до месец хвърлям бастуна.

— Какъв панегирик само написа за теб Пенингтън! И досега си любимец на журналистите, а!

— Защо да си кривя душата, така е.

— Вече се ожени, задоми се, какво смяташ да правиш занапред?

— Нямам представа — отвърна Банън. — Още мисля.

— Пак ли смяташ да си играеш на стражари и апаши?

— Едва ли, Броуди. Но човек никога не знае.

— А вие на какво мнение сте? — обърна се Кълан към Милисънт.

— Негова работа, да се занимава с каквото реши — отговори тя.

Той се засмя и поклати глава.

— Само каква разбрана жена си си взел, каубой. Е, заслужаваш най-доброто.

— Благодаря.

Келнерът донесе бутилка „Амарето“ и Делайла се зае да пълни чашите. Броуди се пресегна да си вземе цигара, а Милисънт извади запалката „Дънхил“ и му я запали.

— Помниш ли последния път, когато се видяхме? — попита Кълан.

— Оставаше да не помня! — рече Банън. — Горе в балната зала. Тъкмо се беше оттеглил от политиката.

— Време е да поговорим за това — допълни той. — По онова време не можех да ти кажа всичко, защото щях да нараня прекалено много хора, хора, които обичах и които ме обичаха. Банън се наведе напред. Цели пет години беше чакал отговорите на въпроси, които бе смятал, че никога няма да получи. Милисънт го погледна с крайчеца на окото.

— Не се налага да го правиш, Броуди — отвърна Банън.

— Изабел почина през четирийсет и втора. От инфаркт. Бен я надживя с две години, но без нея беше загубен. Ако наистина е вярно, че можеш да умреш от сломено сърце, то случаят с Бен е точно такъв.

— Дали да не се поразходя? — намеси се Милисънт.

— Стойте тук — настоя доста остро Броуди. — И бездруго той ще ви каже всичко. Поне да го чуете от първа ръка. — Известно време мълча, сякаш се съсредоточаваше. — Всъщност Дел знае за някои неща повече от мен, аз обаче ще го разкажа както го виждам, а тя може да добавя. Банън си замълча. Чакаше. И Кълан заговори:

Никога не съм ти го казвал в очите, но ти разследваше убийството на Върна Хикс като истински професионалист. Инстинктите те водеха право към целта. Лошото само бе, че си беше втълпил как скалъпеният процес срещу Райкър е огромно съзаклятие между нас с Еди, Брет — с всички останали. Това е вярно, но само отчасти. Тук обаче става въпрос не за скалъпен процес, а за вярност и приятелство, превърнали се в убийство и мъст. Тогава не ти го казах. Не можех. Щях да нараня прекалено много хора. И щях да разкрия прекалено много тайни.

За едно обаче беше абсолютно прав.

Наистина всичко започна оная нощ в имението „Приказна гледка“.

Ала то се коренеше още в покера от 1900-а, в нощта, когато Илай Горман спечели и бащата на Дел се махна завинаги от Хълма. И продаде град Еврика на Арнолд Райкър.

Бях чужд човек на Хълма. Колкото и да мразех Еврика, това беше родният ми град. Ако не беше Илай Горман, вероятно рано или късно щях да стана един от гангстерите на оня негодник Райкър. Когато мама умря, Илай ме прибра и ми показа живот, за какъвто не бях и мечтал. Бях уплашено самотно хлапе. Нямах си никого. Но Илай и мама Горман ме обградиха с любов и още с какво ли не.

Илай беше идеалист. Човек с мечти, който чертаеше дръзки замисли. А Райкър беше лъжицата катран в кацата с мед. Но ще стигнем и до него.

Четири от децата бяхме приятели в най-истинския смисъл на думата. Бен, Изабел Хофман, Делайла и аз. Ходехме заедно на училище, играехме си заедно, живеехме заедно на Хълма.