Уилям Дийл - Еврика

Бях на шест — седем метра от главореза на Райкър.

Той се мъчи да стане на крака. Насочва оръжието.

Бък зарежда пищова и вдига ръка.

Аз решавам, че съм по-близо, и се целя право в главата на бандита. Но макар и ранен, Бъки бе по-бърз от мен. Някъде с половин секунда. Той стреля, стрелям и аз. Неговият куршум уцелва мафиота пръв, секунда преди моя. Главата на оня отскача назад, моят куршум просвистява на сантиметри покрай него и улучва вратата на спалнята на първия етаж.

Бъки поглежда Дел и казва: „Представяш ли си. Да ме убият в бардак!“

После изпищява жена. Беше зад вратата на спалнята на първия етаж, запазена, общо — взето, за местните. Завтекох се и изритах вратата. На персийския килим лежеше мъж, прострелян в гърлото. От раната шуртеше кръв. Жената беше опръскана от глава до пети с кръвта му и беше изпаднала в истерия. Беше захлупила лице върху окървавените си длани. Трепереше като листо. Но аз не гледах нея.

„Разкарай я оттук“, изкрещях на Делайла и двете се изнесоха, а аз продължих да гледам младежа, проснат в нозете ми. Видях как очите му угасват.

Беше кръщелникът ми — Илай младши.

Моят куршум го беше убил.

Двамата замълчаха. Отдавна бяха надмогнали сълзите, ала тъгата им бе толкова голяма, че се усещаше като студен вятър. Банън притисна ръката на Милисънт между дланите си, после я целуна. По лицето й на вадички се стичаха сълзи.

Единственото, за което бях в състояние да мисля, бе, че трябва час по-скоро да изнеса Илай оттам. Не губих нито миг. Омотах го в персийския килим, наквасен с кръвта му. Инак в стаята нямаше кръв, ако не броим завивките. Дръпнах ги от леглото и ги натиках в дрешника. После вдигнах Илай, занесох го през страничната врата и живия плет при автомобила му и го сложих в багажника. Когато се върнах, съдебният лекар тъкмо влизаше. Подметнах възможно най-нехайно: „B спалнята няма нищо.“ Бях оставил вратата отворена, та той да не види дупката от куршума.

После проведох най-страшния телефонен разговор в живота си. Обадих се на Бен и му казах да ме чака при урвата. Имаше непрогледна мъгла, не можех да видя дори катарамата на колана си. Той дойде при пропастта и двамата започнахме да оплакваме Илай, да се молим за него, да му говорим — имах чувството, че и нашите души умират. Решихме майка му да не узнае никога какво точно се е случило. Никога не научи, че синът й е бил убит в бардак от мъж, когото тя обича. Това вече щеше да я погуби. Илай беше нейна свидна рожба, спойката в едно голямо приятелство. Изтикахме шевролета, аз седнах зад волана, закарах го при урвата и скочих на пътя. Автомобилът сякаш пада цяла вечност, докато се удари в скалата. След минута — две се взриви.

Не знам как Бен не е полудял, когато се е прибрал у дома при Изабел. Волю — неволю е трябвало да мълчи до следващата сутрин, когато едно вестникарче, тръгнало нагоре по Панорамния път, видяло смачкания шевролет и отишло да им съобщи.

Кълан замълча и вдигна чашата. Делайла я напълни. Банън погледна през масата към стария воин.

— И сте пазили тайната чак до смъртта на Изабел? Другият мъж кимна.

— Знаехме само ние с Бен, Делайла и стария Илай.

— И още един човек — напомни Банън. — Момичето, с което Илай е бил — Уилма Томпсън.

Милисънт беше смаяна. Делайла — изненадана. Кълан само се усмихна.

— Досетил си се, а, каубой?

— Инак няма логика. Ония, пришълците, са се появили тук не за да искат процент от печалбата. Райкър ги е пратил, понеже е усетил, че Делайла укрива в имението Уилма.

— Тъкмо беше излязъл от местния затвор, тикнаха го вътре да полежи, защото я беше скъсал от бой — поясни Делайла. — А трябваше да го държат зад решетките десет години. Когато Уилма изчезна, Райкър прати онези добичета да я търсят при мен.

Делайла е в жилището си, когато Ноа чука на вратата.

— Дошъл е старият господин Илай — оповестява той. — Долу в колата е. Не може да се качи, в инвалидната количка е.

Делайла и Илай са приятели от години. Не че Илай идва често в имението, затова пък не минава седмица, без да се чуят по телефона и да си поговорят за Еврика, за Райкър, Делайла грабва палтото от норка, залята се с него и слиза долу, Реймънд, шофьорът на Илай, й отваря вратата и тя сяда отзад, а той тръгва да се разхожда из парка.

Илай е взел — дал, дори в сумрака на автомобила си личи, че е преживял тежко престрелката. Оттогава е минала половин година, а той още не може да прежали внука си. Винаги ще скърби за него. Ала очите му проблясват в здрача. Прозорецът е смъкнат малко и през него на кълбета излиза димът от пурата му.