Уилям Дийл - Еврика

Точно на Хълма разбрах за пръв път какво означава думата „приятелство“. Във Франция пък узнах какво е вярност — там бях с мъже, които жертваха живота си, докато бранеха някакви си десетина километра кал. Според мен Брет го е казал най-добре. Смелостта — това е да участваш в битка, героизмът — да оцелееш в нея.

Научих що е любов от приятел, когото предадох — той го знаеше, ала нито веднъж не отвори дума за това. И досега си остава най-добрият ми приятел, въпреки че отдавна не е между живите. А жена му — милата Изабел, ме научи, че първата любов е до гроб.

Илай беше обмислил живота ни до най-малките подробности. Бен и Изабел ще се оженят. Бен ще поеме банката. А аз, когато му дойде времето, ще заместя Бък Толман и ще прочистя Еврика. Лошото бе, че аз бях влюбен в Изабел и тя — в мен. Но беше сгодена за Бен и наистина боготвореше и него. Затова една нощ си стегнах багажа и се махнах оттук. Отидох в морската пехота, обиколих света и през осемнайсета година се озовах във Франция. Наистина смятах, че ще прекарам живота си в пехотата, но войната сложи край на това. Знаете как става. Съдбата е в състояние да преобрази живота ти в миг, точно толкова бързо, колкото избухва снаряд.

Навремето Илай ми каза, че всеки трябва да има дом, където да се връща. Вероятно точно заради това, щом ме изписаха от болницата, се върнах в Еврика. Нямах друг дом. Имах кръщелник, имах приятели, имах Делайла. И замисълът на стария Илай чакаше да бъде осъществен. Станах заместник на Бък Толман. Еврика пак беше град на престъпността и на упадъка, понеже Райкър продължаваше да си разиграва коня. Това обаче трябваше да се промени. Нека Делайла ти разкаже какво се е случило онази вечер в началото. За съжаление закъснях за купона, инак историята сигурно щеше да разказва друго.

И досега ми е трудно да говоря за тези неща — подхвана Делайла. — Това е най-страшната нощ, най-страшният спомен в живота ми. Помня всичко до най-малката подробност.

Бъки беше горе в жилището ми. Винаги идваше към шест, за да изпие едно кафе и да послуша грамофонните плочи с опери, които имах. За нас беше нещо като ритуал. Заместникът му Анди Слоун беше долу, когато ония четиримата нахълтаха.

Чух ругатни, излязох на стълбищната площадка и един от мъжете, не беше от града — всички бяха дошли отдругаде, ми каза да сляза, за да поговорим. Знаех какво представляват, бе достатъчно да ги погледна, за да разбера. В този миг Бък също излезе и застана до мен. Тарторът на главорезите му се ухили, подметна нещо от рода, че бил Бъфало Бил, и Бъки слезе долу при него. Застанаха лице в лице. Бъки рече: „Не е зле от време на време да си миеш зъбите, дъхът ти смърди на мъртва котка.“

Оня ни в клин, ни в ръкав извади пищова и простреля Бъки в стомаха. И се почна една!

Бъки простена и се олюля назад, после извади револвера „Пийсмейкър“ и стреля три пъти. Бум-бум-бум, ей така, почти едновременно.

Още петима стояха долу и всички откриха едновременно стрелба. Беше страшно. Куршумите трошаха лампите и прозорците, забиваха се в стените. Оттук нататък спомените ми са накъсани, приличат на колаж: ваза с цветя, която става на парчета, гангстерът, който стои при стената, отдясно на Анди, се обръща към него и той стреля право в лицето му, след което онзи се свлича на колене, превива се одве и пада с глава върху килима, револверът на Бъки, който гърми дваж по-силно от всички останали пищови, взети заедно, гангстерът до вратата на вътрешната спалня, които се върти като пумпал, а от гърдите и гърба му се разхвърчават снопчета габардин, негодникът при входа, който изстрелва един — единствен куршум, уцелва Анди отзад по тила и го поваля възнак на голямото тапицирано канапе.

Всичко това се случи за по-малко от минута. Един от главорезите реши да духне и тъкмо излизаше, когато Бъки му тегли куршума. После Бъки се облегна на перилата на стълбата, понечи да презареди и онзи, който бе застрелял Анди, се надигна. Запълзя на четири крака и затърси оръжието си. После чух изстрел отвън.

Кълан:

Влязох вътре и що да видя — ранен в корема, Бъки се мъчи да презареди, а ръцете му целите в кръв, куршумите се плъзгаха между пръстите му и се сипеха по пода. Анди Слоун лежеше мъртъв. Всички бяха мъртви, ако не броим Бъки и последния от хората на Райкър. Но и те бяха направени на решето от куршумите. Стояха в двата края на стаята, някъде на шест — седем метра един от друг.

През годините съм се връщал отново и отново към онова, което се случи после, сякаш го виждам като на забавен кадър, и съжалявам, че не е било по силите ми да го предотвратя. Съжалявам, че не мога да изключа прожекционния апарат и да спра времето.