Уилям Дийл - Еврика

— Да — кимна мъжът.

Отстрани по лицето му на вадички се стичаше пот.

— Трябва да ги изненадаме. Чух се да казвам:

— Не.

Кълан ме погледна озадачен.

— Не ли? — възкликна той.

— И този път се опитвате да минете без мен — обясних аз. — Райкър е мой. Аз съм започнал това разследване и смятам да го доведа докрай. Ти не се бъркай, направи повече от достатъчно. Пък и трябва да мислиш за политическата си кариера. Аз ще тръгна пръв заедно с Морнингдейл. Ред и Лени ще седнат отзад. Арън ще кара другата кола, с него ще пътуват Ръсти и Макс. Смятам, че Райкър се е укрил в някой от апартаментите в санаториума.

— Точно там е, в санаториума — най-неочаквано-се намеси, без да сме го питали, Блум, един от хората на Гилфойл. — След като слезе от яхтата, го закарах заедно с Гилфойл дотам. На третия етаж има четири апартамента.

— Колко са входовете и изходите? — попитах аз.

— Дано не избухва пожар — повтори и Блум. — На първия етаж има само три врати и едната води към асансьора, който те качва право на третия етаж, така че важните клечки да влизат и да излизат, без да минават през административната сграда. В двата края на постройката има стълби, но само една води към третия етаж.

— Тази с металната врата ли? — Да.

Нарисувах с пръст върху прахта до пътя малка схема и се вгледах в нея.

— Точно до асансьора има и стълба за покрива — добави Блум. — Дотам се стига само по нея.

— Значи, ако отцепим асансьора и вратата към стълбата за третия етаж, ще спипаме Райкър? — попитах аз.

— При условие, че се доберете до третия етаж.

— И че Райкър наистина е там — добави Кълан.

— Хайде да проверим — подканих аз.

Минаваше полунощ, когато влязохме през портата в двуметровия каменен зид. Продължихме възможно най-тихо, после подминахме езерцето при административната сграда на санаториума „Шулър“ във викториански стил. Пазачът при портата видя Ърл и ни махна да влизаме. Лампата над входната врата беше запалена, светеше и в канцеларията, но никъде наоколо не се виждаше жив човек.

Угасихме фаровете и на бледата лунна светлина подкарахме по посипаната с чакъл алея, описваща дъга около административната сграда. При малката горичка спряхме и заедно с втория автомобил направихме обратен завой. Слязох, отидох в края на дъбравата и се ослушах.

Цареше гробна тишина. Някъде в края на градината се обади щурец, вятърът разклати клоните.

Точно зад административната сграда се възправяше лудницата, наподобяваща населявана от духове къща, осветена от луната. И при нея, както при административната сграда, третият етаж беше с четири фронтона, обърнати към четирите посоки на света. Острите им върхове стърчаха като ками към пълната месечина. От двете страни вторият етаж беше с високи прозорци. Това вероятно беше отделението за „шантавелниците“, както ги бе нарекъл Ърл Морнингдейл. Първият етаж, където очевидно се намираха спортната зала и плувният басейн, беше без прозорци.

Светеше само един прозорец — на фронтона, обърнат на запад, към Тихия океан, който хвърляше зловещо жълто сияние. Ако не броим него, сградата сякаш беше безлюдна.

— Там ли се крие Райкър? — прошепнах аз на Ърл Морнингдейл.

— Вероятно — отвърна той. — Знам, че бяха дали на Далмъс южната стая, ние с оная откачалка от Балтимор също разполагахме всеки със стая.

От тъмната южна стая Райкър видя как двата автомобила отиват бавно при дърветата и спират. Дали Гилфойл се връщаше със своята паплач? Бяха тръгнали на пожар, вероятно за да приберат Ърл и онзи клоун с крещящата риза. Както седеше на перваза, Райкър забеляза как двама от мъжете излизат от горичката и гледат нагоре към сградата. Всичко това вече започваше да го изнервя. Той извади цигара и я запали.

Ред Канарата приклекна сред дърветата и се взря в един от тъмните прозорци. Стори му се, че вижда пламъче. Вгледа се. Не беше сигурен. Насочи цялото си внимание към черния прозорец. Сетне съзря за миг червена точици, наподобяваща карфица. Взе камъче и го метна към Банън.

Усетих, че нещо ме удря по крака, обърнах се и видях Ред, който се бе притаил зад дънерите. С едната ръка ми махна да се скрия, а с другата направи движение, сякаш някой си дръпва от цигара. Сетне посочи тъмния прозорец откъм южната страна на сградата. Отстъпих назад, взрях се и видях за миг огънче. Ако това наистина беше Райкър, не можехме да се изнесем от горичката, без той да ни забележи.

Застланият с чакъл път криволичеше покрай няколко ниски постройки, при лудницата правеше завой, стигаше почти до голямата административна сграда и пак се връщаше при главния вход. По небето нямаше облаче, месечината направо се беше облещила и бе изключено да притичаме незабелязано през моравата на петдесетина метра от нас до вратата на охраняваната сграда. Нищо чудно Райкър да дебнеше със заредено оръжие, готов да убие на място всеки, решил, да влезе.