Уилям Дийл - Еврика

— Казах ти, изчакваш оная да влезе във ваната и буташ във водата радиото, но ти реши да се правиш на много умен. Сега вече се разбра, че е убийство.

— Исках да съм сигурен… — хленчи Далмъс.

— Оставил си отпечатъци навсякъде, смотаняк такъв. И сега онова гадно ченге се досети кой стои над всичко. Но единствено ти можеш да го потвърдиш.

Той опъва ръката, с която държи оръжието, на трийсетина сантиметра от гърдите на Далмъс. Пистолетът излайва два пъти, куршумите се впиват в плътта на Далмъс, а вятърът отнася гърмежите.

Далмъс само простенва и пада възнак в океана. Райкър гледа как вълните, вдигнати от яхтата, подхващат трупа и го подмятат като поплавък на лунната светлина.

Райкър се обръща към Ърл и Лио. Връща пистолета на рижия.

— Видяхте ли? Онова приятелче Хенри се подхлъзна и падна зад борда.

Тъкмо прекосих Ломпок, и започна да се здрачава. Включих сирената и светлинния сигнал и подкарах със стотина километра в час. Шосето бе почти пусто.

Полицията в Лос Анджелис беше вдигнала на крак всички униформени ченгета и детективи и ги бе пратила да попритиснат информаторите и да спират всички черно — кафяви фордове, в които едва ли можехме да се надяваме да открием Далмъс. Въпросът беше как да спипаме Райкър и Далмъс, без да нахлуваме в Мендоса.

Те щяха да отидат при Гилфойл.

Спрях пред шерифството и Хернандес, дръпнатата заместник — шерифка, на която се бях натъкнал при първото си идване в Сан Пиетро, ме изгледа с очи, които щяха да смразят и дверите на ада.

— Знаете ли къде мога да намеря капитана? — попитах я аз възможно най-любезно.

— Чака ви, макар че и аз се чудя защо — тросна се жената. — Вторият етаж на „Вълните“.

Отидох с автомобила до хотела. Някакво хлапе с униформа на пиколо дотърча при мен и отвори вратата.

— Ще оставя колата тук — рекох му, след което заключих и си прибрах ключовете.

— Ама…

Подминах го като фурия и чух администраторката да подвиква след мен:

— Извинявайте, господине, какво обичате?

— Нищо — отвърнах аз.

Затичах се по стълбите. Входът на балната зала се падаше точно в горния край. В помещението се бяха събрали към стотина души в официално облекло. Над сцената имаше плакат: „Кълан — губернатор“. По тавана бяха накачени червени, бели и сини балони, малкият оркестър свиреше в забързано темпо „Джордж Дребосъка“. Настроението беше празнично, което ме изненада. Две-три двойки танцуваха. Келнерите сновяха напред-назад с подноси с шампанско, в двата края на дансинга имаше две големи маси, отрупани с какви ли не вкуснотии. Дори и да бяха угрижени от събитията, разиграли се през деня, празнуващите с нищо не го показваха.

Недалеч от входа чакаше Брет Мерил. Тръгнах към него, когато някой ме сграбчи за лакътя. Обърнах се и видях великан, висок към два метра, облечен в зелено сако с малка значка, от която разбрах, че е от охраната на хотела.

— Извинявайте, драги господине, но това е частно празненство — предупреди ме той.

— Остави човека, Карл — намеси се Мерил, който бе дошъл при нас.

— Но той е паркирал автомобила си точно пред главния вход — поясни човекът от охраната.

Наведох се към Мерил и му прошепнах: — Под светлинното табло има пушка, а в жабката — пистолет четирийсет и пети калибър.

— Гледай си работата, Карл — рече той. — Господин Банън е полицай, мой гост е.

— Слушам, господине — рече Карл и изчезна точно толкова бързо, колкото се бе появил.

Мерил кимна към малко помещение непосредствено до балната зала.

— Изчакай там, ей сега ще го доведа.

Влязох в помещението и си свих цигара. Стаята беше уютна, с тъмнозелени тапети и рисунки на прочути коне по стените. Още преди да съм запалил цигарата, Мерил се върна с Кълан и Ръсти.

— Дайте да седнем — покани шерифът. — От цели два часа крак не съм подвил.

Разположи се до масата при вратата, аз седнах срещу него. Брет Мерил остана прав. Ръсти дежуреше със скръстени ръце при вратата и гледаше през прозореца.

— Явно не си си губил времето, откакто си тръгна оттук — отбеляза Кълан.

— Ако зависеше от мен, щяха да сложат Райкър на електрическия стол още преди деветнайсет години — отвърнах аз.

Шерифът ме погледна изненадан.

— Пък аз мислех, че държиш много на закона. Твърдиш, че е трябвало да осъдят на смърт един невинен човек?

— Законът е едно, справедливостта — съвсем друго. Мерил, който ме гледаше, се извърна към ъгъла, помисли, сбърчи чело и кимна одобрително.

— Вдигнал съм всички на крак — съобщи Кълан. — Засега бреговата охрана не ги е засякла. Отцепила е пристанището на Мендоса. Ако извадят късмет, може би ще спипат Райкър преди нас.