Уилям Дийл - Еврика

Пенингтън само дето не изскочи от телефонната слушалка.

— Идвам веднага с всички подробности и със снимката на Далмъс — обещах аз. — Ще хванеш ли крайния срок? Искам целият град да види снимката.

— Ще помоля да задържат първия тираж. Можем да наберем наново първата страница с твоя материал непосредствено под главата.

— Тръгвам — обещах аз.

Преди да потегля към Пенингтън, звъннах на Милисънт и й обясних накратко какво става.

— Предстоя ми тежка вечер — допълних.

— Няма да си лягам. Ще те чакам.

„Таймс“ излезе с петнайсет минути закъснение. След половин час новината гърмеше по всички радиостанции. До седем вечерта мало и голямо знаеше, че издирваме Райкър и Далмъс. Мориарити се разпореди всички пътища и летището да се държат под наблюдение.

А аз гонех моя си дневен ред. Свързах се с Кълан още преди новината да се е разчула, и му я съобщих. Долових в гласа му и облекчение, и притеснение. После му казах за Бди Удс и жена му. Настъпи дълго мълчание.

— Обясних ти… Еди никога не би посегнал на жена — рече задавен Кълан. — Ти ли ги намери?

— Да. — Сетне промълвих: — Моите съболезнования, Броуди.

— Ти спиш ли някога, каубой?

— Не аз, а Скай се досети за какво става въпрос. Но и аз имам няколко въпроса, останали без отговор.

— Например?

— Кой е плащал на Уилма Томпсън, за да се укрива през всичките тези години?

— Това вече е без значение. Откри извършителя на убийството, което разследваше, нали така? Сигурен съм, че сега, след като всички знаят, че сме скалъпили обвинението срещу Райкър, главният прокурор няма да ми прости и ще ме погне.

— Всички ще те погнат. В един кюп са.

— Карай поред — посъветва ме шерифът. — Първо трябва да хванеш Далмъс и Райкър.

— Отцепили сме цялата околия. Пътищата и летището са под наблюдение. Разпространили сме из града снимката на Далмъс. Но веднага щом новината гръмне, Райкър ще се укрие в миша дупка, ако вече не го е направил.

Кълан помълча и рече:

— Действай!

— Обзалагам се, че в момента Далмъс е в санаториума „Шулър“, натам ще се отправи и Райкър.

— После ще си поръча хидроплан, който утре сутринта ще го прехвърли в Мексико, тогава върви, че го търси — допълни Кълан.

— Преди да разгласим новината, предупредихме бреговата охрана — обясних аз. — Мен ако питаш, няма да рискува да напусне Лос Анджелис освен с яхта, която да се отправи на север.

— Значи смяташ, че е тръгнал към Мендоса? — попита с равен глас шерифът.

— Сега там ще бъде в най-голяма безопасност. Ще взема да си издействам съдебна заповед за обиск на „Шулър“. Ти ще помагаш ли?

— Побързай.

— Тръгвам веднага щом оформя документите.

— Аз ще имам грижата — отсече Кълан. — Я не се мотай, вдигай си задника и идвай.

— За колко време ще стигне Райкър дотам с яхта?

— За три-четири часа. Имам приятели от едно време в бреговата охрана. Ще се опитам да уредя да отцепят Мендоса.

— Далмъс ни трябва жив, Броуди, за да потвърди, че именно Райкър му е наредил да убие Върна Виленски.

— Знам.

— Тръгвам — казах аз.

„Красавица“ се полюшва край кея на Санта Моника. Капитанът, представителен мъжага със силен слънчев загар и прошарена коса, облечен в син блеизер, тениска и бели панталони, седи при руля и слуша радиото.

На яхтата има още трима души. Първият — слаб, в син костюм и с бомбе, килнато на една страна, прилича на пор: малки очички, дълъг нос, тънки устни. Казва се Ърл и със сигурност не е облечен като за пътуване с яхта. Седи на шезлонг и е спокоен като задрямала котка. Вторият е риж, облечен като летовник от Охайо. Червен торбест панталон, крещяща хавайска риза на яркозелени палмички, пусната над панталона. Не го свърта на едно място, току снове напред-назад по палубата, щрака припряно с пръсти и си тананика нещо.

Третият е набит мъж с коса, подстригана на канадска ливада. Лицето му е валчесто, с изпъкнали очи, които все се озъртат. Мъжът непрекъснато прокарва език по устните си. Носи безвкусна вратовръзка и бяла риза, разкопчана на яката и мокра от пот. Преметнал е върху ръка сако със спортна кройка. Държи бомбе, което постоянно върти.

— Няма ли да мирясаш Най-после! — сопва се той на червенокосия.

— Какво толкова ти правя? — тросва се на свой ред Лио. — Дано не ти се случва да ме виждаш разлютен. Дано не му се случва, нали, Ърл?

— Не знам — свива той рамене. Държи цигара, но не я пали.

— Лазиш ми по нервите.

— Изобщо не ти лазя по нервите, Хенри — киска се рижият и продължава да си тананика „Чао, чао, дрозде“.