Уилям Дийл - Еврика

Капитанът поглежда Хенри и приканва:

— Я слез долу, Далмъс, Разкарай ми се от очите.

— Страдам от морска болест. А долу е страшна жега.

— А тук биеш на очи. През пет минути пускат по радиото описанието ти.

— Знаменитост си ни, Хенри — хили се Лио. Набитият се обръща и тръгва бавно към каютата, бършейки потта, избила по челото му.

— Ето, идва — оповестява с дрезгав глас капитанът при вида на черната лимузина, която се приближава до кея и спира.

Мъжът на задната седалка слиза още преди водачът да е заобиколил автомобила и да е отворил вратата. Качва се изпъчен, с напета стъпка по мостика.

— Дай да вдигаме гълъбите — разпорежда се с остър като бръснач глас на капитана.

— Слушам — кима той и козирува с показалец. Мъжът се обръща към Лио.

— Какво толкова се радваш? — пита го. Лио е стъписан. Свива рамене.

— Сам знаеш — отвръща и се усмихва от немай-къде.

— Не, не знам. Сядай и се успокой.

— Дадено — сяда Лио.

Яхтата излиза от залива и се отправя в открито море.

Изпъченият мъж се качва при капитана на командния мостик.

— Как я караш, Джак? — пита той и се ръкува с капитана.

— Не мога да се оплача. Отдавна не сме ви виждали.

— Да, доста отдавна. Знаеш какво да правиш, нали?

— Да, знам, както в доброто старо време.

— Възникнаха усложнения.

— Знам. Чух по радиото.

— Всички в тоя проклет град слушат радио. Побързай, нямаме време за губене, трябва да се разкараме оттук.

— Готово. Но трябва са внимаваме, господин Райкър, да не ни спипа бреговата охрана.

— Подочух, че и нея са вдигнали на крак.

Райкър слиза долу. Хенри Далмьс е седнал на койката. Скача като ужилен, когато Райкър влиза в каютата.

— Здравей, Арни.

— Не ме арносвай, чу ли!

— Божичко, Арни, аз такова…

— Оплеска всичко — като за световно.

— Не говори така, Арни.

— Млъквай!

Далмъс се свива досущ костенурка, напъхала се в корубата си. Райкър отива при барчето и си сипва питие. Сяда срещу Далмъс, отпива от чашата и се вторачва от другия край на каютата в набития мъж. Отпива втори, трети път и гледа право напред, докато по радиото оповестяват:

— Прекъсваме програмата за извънредно съобщение. Полицейското управление в Лос Анджелис е обявило за общодържавно издирване двама мъже, заподозрени в тройното убийство на…

— По-добре да беше наел самолет, да беше окачил отзад табела и да беше обиколил града! — подвиква Райкър.

На небето изгрява пълна месечина, чието трепкащо отражение откроява всяка вълна. Капитанът се оглежда и търси издайническите светлинни на други катери. Дотук всичко върви като по ноти.

Долу на Далмъс му призлява. Той се е втренчил в лампата в каютата, поклащаща се, докато яхтата с мощен тътнещ двигател пори вълните.

— Ще изляза да глътна чист въздух — казва Далмъс. — Не ставам за мореплавател.

— Не ставаш за нищо — подвиква Райкър. — Отивай горе, застани до перилата и вдишай дълбоко два — три пъти.

— Точно това ще направя.

Качва се със залитане по стълбите и излиза на палубата. Оставил е сакото и бомбето си долу. Райкър го изпровожда със студени очи, на които не убягва нищо. Лио и Ърл седят на пейката по дължина на кърмата. Ърл държи кепето си в ръка, косата му се вее от вятъра. Лио е сплел пръсти зад тила си, отпуснал е глава и е затворил очи.

— Ей на това му се вика живот — отбелязва той. Ърл няма какво да отговори.

Райкър също се качва на палубата.

— Всичко наред ли е? — пита той капитана.

— По късовглновия обхват получих съобщение от Гилфойл. Бреговата охрана е Отцепили залива на Мендоса.

— И какво ще правим сега?

— Предлагам да заобиколим отдалеч залива и да отидем на един мотел за рибари, държи го тип на име Лефтън. Познаваме го, често ходим с него за риба.

— Както прецениш.

— Ще се изплъзнем на бреговата охрана и ще се скрием при Лефтън, На петнайсетина километра от града е.

— Колко още ще пътуваме?

— Към час и половина.

Райкър отива при кърмата, застава с гръб към Далмъс и казва на Лио:

— Дай патлака.

— Ама аз мислех, че…

— Не ти се плаща да мислиш.

Протяга ръка и Лио му връчва пистолета трийсет и осми калибър. Райкър слага отгоре бомбето на Далмъс. Връща се при съкилийника си и застава зад него.

— Хенри!

Далмъс се обръща с гръб към морето. Вижда бомбето си. Райкър го вдига и го мята през рамото на Далмъс във водата.

— Какви ги вършиш бе, човек… — подхваща неговият съкилийник, после вижда пистолета.

— Голям лапнишаран съм, да се доверя на един тъпанар за такава работа. — Ама аз…