Уилям Дийл - Еврика

— И как според теб ще се развият оттук нататък нещата?

— Райкър не случи на съдебен състав: Темпълтън, Лени и Бъчър.

— Вярно си е, може и да не го огрее. А какви са доказателствата? А за Шайлър знам, че не си е опекъл работата, не тръгва с рогата напред. Да не би да сте се добрали до нещо?

— Да го вземат мътните, аз не спя с Шайлър. Именно аз се занимавам с доказателствата.

— И си му ги казал?

— Точно неговият клиент ме насочи къде да търся.

— Райкър ли? Я не се занасяй! Нима си повярвал на Райкър! Стига, бе! От години повтаря като навит все едни и същи дивотии.

— Не са дивотии, Джими. Неприятно ми е да ти го съобщя, но мен ако питаш, ще пуснат Райкър на свобода.

— До какво се е добрал Шайлър?

Поколебах се. Но съдебният състав щеше да се върне всеки момент, и бездруго след малко щяха да научат всички.

— До зъболекарски картони — казах аз.

— До зъболекарски картони ли?

— Да. Веднага след заседанието ще ти кажа моята версия на случилото се — само на теб. Сигурен съм, че Шайлър ще предостави на всички журналисти копия от доказателствата.

Мориарити надзърна иззад вратата на заседателната зала.

— Връщат се, Зийк. Отидох при шефа.

Тримата мъдреци влязоха с гръм И трясък в залата и си седнаха на местата. Темпълтън чукна с чукчето.

— Господа, единодушното мнение на членовете на съдебния състав е, че господин Райкър е бил осъден несправедливо. Губернаторът подкрепи нашето решение и подписа изрична заповед, с която оправдава господин Райкър и отменя присъдата, наложена му от съдебните заседатели. Господин Райкър, вие сте освободен от затвора.

„Бум!“, удари чукчето.

И Райкър излезе от залата свободен човек.

Продължих да седя на първия ред и да го гледам как върви напето към коридора, където тутакси беше наобиколен от репортери, фотографи и радиожурналисти — те го засипаха един през друг с въпроси под светкавиците на фотоапаратите, насочени към лицето му. Шайлър стоеше с хитра усмивчица зад него, кръстосал ръце, наблюдаваше суматохата и от време на време отговаряше на някой въпрос. Кокалите също се включи в лудницата и се запретна да обяснява как и защо съдът е стигнал до такова решение. Тримата с политическите назначения, предизвикали въпросната лудница, се изнизаха, ни лук яли, ни лук мирисали, през страничната врата.

Реших да ги последвам. Нямах какво да съобщавам на печата. Кокалите, Райкър и Шайлър щяха да кажат достатъчно. Освен това още не бях приключил с разследването на убийството и не исках да го обсъждам с репортерите. За по-малко от час деветнайсетте години, които Райкър беше прекарал зад решетките, бяха приключили най-неочаквано и присъдата на съдебните заседатели, гледали навремето делото, бе отменена заради показанията на един зъболекар, един съдебен лекар и едно ченге. Онова, което беше започнало като най-обикновено разследване на смърт, настъпила вследствие на нещастен случай, се бе превърнало в сензационно убийство, изтъкано от лъжи, от мъст и стари вражди, а също от тънки политически сметки, правени къде ли не, като се почне от коридорите на щатската законодателна власт и се стигне до резиденцията на губернатора. И цялата тази шумотевица само защото жертвата имаше прекалено много пари в спестовната си книжка, но не и минало, а също така, защото убиецът си нямаше и понятие от електрически ток.

И така, в главата ми се въртяха какви ли не мисли — не на последно място за Броуди Кълан. Колкото и да не ми се искаше, този човек ми беше станал симпатичен, и все пак около него витаеше духът на покварата. Може би това беше негов стил — да се прави на вода ненапита. Да отрича, че е свързан по някакъв начин с убийството на Уилма Томпсън — Хикс-Виленеки, да гледа през пръсти на това, че Еди Удс е убил Фонтонио. Сега повече от всякога всички пътища водеха към Кълан, Сан Пиетро и събитията, станали преди толкова време в Еврика, за да достигнат кулминацията си в смъртта на Уилма. В целия сценарий имаше едно главно действащо лице, и аз отидох в болницата, за да обсъдя положението със своя колега.

Когато влязох в стаята, Скай подремваше.

— Приемаш ли посетители? — попитах го аз.

— Здрасти, колега. Какво става?

— Пуснаха Райкър.

— Не съм изненадан.

— Но пак нещо не ми дава мира — споделих аз с него. — Само дето не знам какво.

— За Райкър ли?

— Може би. Шайлър го изкара цял Айнщайн. Четял човекът по четири вестника на ден, помнел всичко до последния ред. Учел съкилийниците на четмо и писмо. Истинска света вода ненапита.