Уилям Дийл - Еврика

— Забелязвате ли очертанието на челюстта? Личат две вдлъбнатинки — тук и тук, останали от кокалчетата на пръстите.

— Сетне взе диаграмата, правена от Тайлър през 1921 година, и наложи върху нея лист оризова хартия със схема на нараняванията, която бе изготвил при аутопсията. Двете се припокриваха почти напълно. — Ако не броим хлътването на венеца, обичайно за такъв дълъг период, според мен става въпрос за едно и също лице, което е получило еднакви наранявания, нанесени с удар отстрани по челюстта. Това ще рече, че двете жени са с еднакъв профил на челюстта. И двете жени са еднакви на ръст. И двете наранявания са причинени от удар, нанесен с юмрук на едно и също място. — Съдебният лекар вдигна снимката на цялото лице на Томпсън, направена от Тайлър, и схемата, на която бяха обозначени промените в носа на жената. — Между очите носът на госпожица Томпсън е бил месест, освен това е бил въздълъг. При пластичната операция са го направили по-тесен и чип.

— Какво е вашето заключение? — попита съдията Леви. Патологът отвърна:

— Въз основа на доказателствата, предоставени от следствието, Уилма Томпсън и Върна Хикс-Виленски са били едно и също лице.

— Съгласен ли сте с това мнение, доктор Тайлър? — обърна се съдията към зъболекаря.

— Да, съгласен съм, ваша чест — кимна категорично Тайлър.

Темпълтън оповести, че съдебният лекар и стоматологът могат да се върнат на местата си.

— Искам да разпитам още един свидетел — съобщи Шайлър.

— Призовете го — съгласи се Темпълтън.

— Сержант Зийк Банън от Полицейското управление в Лос Анджелис.

Бях много изненадан. Бяха поискали да присъствам на съдебното заседание, но никой не ми беше връчвал призовка. Минах от другата страна на парапета и се заклех да казвам истината.

— Добро утро, сержанте — ухили се Шайлър — Имам само няколко въпроса. Разследвате убийството на Върна Хикс-Виленски, нали така?

— Точно така.

— Откога провеждате разследването? Темпълтън се намеси.

— Според мен, господин Шайлър, бях пределно ясен, че подробностите около смъртта на госпожа Виленски нямат нищо общо с днешното заседание.

— Точно така, уважаеми господине, но ви уверявам, че въпросите наистина са по същество.

— Добре тогава — склони Темпълтън. — Но ви предупреждавам, внимавайте.

— Разбира се.

Той повтори въпроса.

— От десет дни — отвърнах аз.

— Наложи ли се по време на разследването, сержанте, да проверявате миналото на госпожа Виленски? Например да установите неща като дата и място на раждане, така нататък.

— Да, уважаеми господине.

— Разкажете, ако обичате, на уважаемите господа какво научихте за миналото на жената.

— Не открихме нищо за живота й преди 1924 година.

— Дори дата на раждане?

— Не, господине.

— Месторождение?

— Не, господине.

— Къде е работила преди това?

— Доколкото успяхме да установим, драги ми господине, за госпожа Виленски не се знае нищо до 1924 година, когато тя се е преместила да живее в Лос Анджелис.

— Накъсо — обобщи адвокатът, — до 1924 година госпожа Виленски не е съществувала.

— Точно така.

— Това, сержанте, обичайно ли е? — Не.

— И какви изводи си направихте, ако изобщо сте направили някакви изводи?

— Че преди да се установи в Лос Анджелис, жената си е сменила името.

— А това навежда ли ви на някакви мисли?

— Засега не — отвърнах аз.

— Значи разследването продължава.

— Да, още не е приключило.

— А, да ви питам още нещо. Кога е починала госпожа Виленски?

— На двайсет и пети май в седем и половина вечерта.

— Благодаря ви, сержанте. — Той се извърна към съдебния състав. — Някакви въпроси, господа? — попита Шайдър тримата мъже.

Пипаше много хитро. Сега именно някой от съдебния състав трябваше да зададе ключовия въпрос. Тримата мъже събраха глави и си зашушукаха, после Темпълтьн ме попита:

— За протокола, сержанте. При какви обстоятелства е починала госпожа Виленски?

— Била е убита, уважаеми господине, но така, че да изглежда като нещастен случай.

— Благодаря ви, сержанте. Свободен сте. Върнах се на мястото см на първия ред.

— Призовавам Харви Крадок — рече Шайлър.

В началото едрият надзирател се пообърка. Върна в кобура пистолета, който бе държал под бомбето, после остави бомбето и отиде да се закълне.

— Къде работите, господин Крадок?

— В щатския затвор „Уеско“. Началник на охраната съм.

— Значи познавате моя клиент — господин Райкър?

— Да, от шест години.