Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

Затова си сложих нов слой лосион против слънце, грабнах едно от книжлетата с меки корици, които си носех, и излязох да се излегна край големия басейн. На излизане от вратата видях как Монк внимателно сваля картината от една от стените.

— Камериерките току-що бяха тук, господин Монк.

— Те чистеха — каза той. — А аз подреждам.

Знаех от личен опит, че има предвид буквалния смисъл на думата.

— Утре си тръгваме. Наистина ли възнамерявате да прекарате последния си ден на Хаваите в това бунгало, уверявайки се, че всички картини са равни, центрирани и изправени?

— Позволено ми е да се забавлявам, нали?

— Какво лошо има да посъберете малко слънце?

— Погледни си гърба.

— Господин Монк, това са Хаваите, едно от най-красивите места на земята. Повечето хора го смятат за рай.

— Те не знаят за влечугите, пълзящи навсякъде из ресторантите, за тениските, оплескани с кал, нито за това, че хората изкопават мъртви прасета от земята и ги разкъсват с голи ръце.

Телефонът иззвъня. Тъй като стоях точно до него, вдигнах слушалката. Обаждаше се Кеалоха. Бяха открили колата, която бяхме наели и ни я бяха откраднали, на паркинга на търговския център „Кукио Гроув“ в Лихуе. Съобщих новината на Монк.

— Искам да я видя — каза той.

Кеалоха го беше чул.

— Предположих, че ще иска, затова пред бунгалото ви има патрулна кола, която ви чака, за да ви докара дотук.

Кукио Гроув беше началото на края за Кауаи — смъртоносен рак, който вече беше на метастази. Построеният на открито търговски център, в единия край на който имаше фирмен магазин на „Мейси“, а в другия — супермаркет от веригата „С-Март“, можеше да се намира, на което и да е друго място в Америка. Във вида на търговския център нямаше нищо, което да си пасва с местната околна среда или култура. През годините около него във все по-разширяващ се радиус бяха построени и други безлични, еднотипни магазини и павилиончета — книжарница „Бордърс“, „Бъргър Кинг“ „Хоум Депо“ и „Уол-Март“. Радвах се, че съм имала възможност да видя острова, преди да се превърне в предградие на Лос Анджелис.

Мустангът беше паркиран в един далечен ъгъл на паркинга, по-близо до улицата, отколкото до търговския център. Единственото друго ченге наоколо, освен Кеалоха, беше полицаят, който ни взе от хотела. Това не беше важно местопрестъпление.

— От охраната на търговския център забелязали колата, защото била паркирана тук цяла нощ — каза ни Кеалоха. — Когато ни се обадиха да я видим и да я приберем, проверихме в компютъра регистрационния номер и се оказа, че е открадната.

Монк обикаляше мустанга, оглеждайки го от всеки възможен ъгъл, сякаш беше метеор, а не автомобил. На мен колата ми приличаше на всеки друг мустанг на острова. Не бих могла да кажа дали това беше наетата от нас кола, или не.

— Това определено е нашата кола — заяви Монк.

— Както казах, сравнихме регистрационните номера.

— Някой е могъл да свали табелките с номерата и да ги сложи на друга кола. Но не е станало така. Спомням си идентификационния номер на колата.

— Наистина ли! — възкликна Кеалоха. — За какво ви е било да запомняте това?

— Това е първото, което се прави, когато наемаш кола — каза Монк. — Не е по-различно от това, да научиш номера на стаята си в хотела. Всеки го знае.

— Предполагам, че не пътувам достатъчно.

— Ако искате да постигате повече успехи в разследванията, трябва да станете по-светски човек — каза Монк.

— Като вас — подхвърлих.

— Да не му поставяме напълно непостижима за него цел — каза Монк. — Хората се стремят само към онова, което смятат, че е възможно да постигнат.

— Това е добре да се знае — казах.

— Предполагам, че мога да се откажа от мечтите си да стана жокей — каза Кеалоха и посочи към колата: — Мустангът очевидно не е бил разглобен, затова предполагам, че някакви хлапета са искали да се повозят хубавичко за един ден, за сметка на някой бял турист.

Монк притисна лице към прозореца откъм страната на шофьора толкова плътно, колкото беше възможно, без да установи физически контакт със стъклото.

— По седалките има петна — каза той. — По-рано нямаше.

— Ако хванем хлапетата — каза Кеалоха, — ще ги обвиним в сериозна кражба на кола и ще ги накараме да измият колата.

— Виждал съм тези петна преди — каза Монк. — Бяха в колата, наета от Брайън.

— Не съм изненадана — казах. — Сигурна съм, че много коли тук са изцапани с едни и същи петна.

— Не, не разбираш — каза Монк. — Това са петната на Брайън.