Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

— Ако ни каже кой смята, че е убиецът, може би ще успеем да му помогнем.

— Това може да не е онази половина, която му е известна.

— Тогава просто ще трябва да продължавам да се бъхтя по същия начин, както щях да се бъхтя и ако господин Монк не беше тук. Ще разбера дали Мартин Камакеле е имал врагове, и ще открия какво е правила днес Роксан Шоу.

— Съобщете ни, като научите, става ли?

Кеалоха кимна и аз тръгнах обратно към бунгалото. След като видях онзи сварен труп, бях изгубила апетит за вечеря и се съмнявах дали някога ще бъда в състояние отново да ям месо.

Когато стигнах там, Монк седеше на кухненската маса и играеше сам на фъстъци, като разделяше фъстъците от черупките им и после ги съединяваше отново.

Не го обезпокоих. Предположих, че играта му помага да мисли. Затова поплувах в басейна на бунгалото, след това се обадих на Джули от спалнята си, за да се осведомя за положението вкъщи, и после излязох да кажа лека нощ на Монк.

Той седеше във всекидневната сред мрака, обърнат с лице към вътрешния двор и заслушан в прибоя. Гърбът му беше много изправен и той гледаше в тъмнината, сякаш виждаше нещо там.

— За какво мислите? — попитах.

— Когато Труди била бебе, баба й, й изплела жълто одеяло. Когато Труди била малка, я загръщали в това одеяло, смучела крайчетата му, когато й никнели зъби, и толкова се привързала към него, когато била невръстно, едва проходило дете, че не можела да спи без него.

— Това одеяло й е вдъхвало усещане за сигурност, помагало й е да се чувства защитена. Всяко дете си има такава вещ. Моята беше плюшена лисица, която наричах Фокси.

— Труди наричала одеялото своето „гуш-гуш“. Докато растяла, одеялото ставало все по-опърпано и окъсано. Родителите й се опитали да я накарат да се откаже от него, като помолили баба й да й изплете по-малко одеяло, съвсем същото на външен вид, което било с джобен размер. Труди обаче не го приела. Нищо не можело да замени нейното „гуш-гуш“.

— Кога в крайна сметка се отказала от него? — попитах.

— Така и не се отказала — отговори Монк. — Още спеше с любимото си детско одеялце, когато се запознах с нея, и през всичките години на брака ни. Погребах детското одеялце с нея, та винаги да бъде утешена и защитена.

— Какво ви подсети за него сега?

— Защото Труди все още ме кара да се чувствам така. Тя е моето детско одеялце, което ми дава закрила. — Монк въздъхна, не тъжно, а със задоволство. — Никога не съм разказвал на никого за одеялото й и за това, че съм я погребал с него.

— Радвам се, че ми разказахте. — Сложих ръка на рамото му и го стиснах. — Лека нощ, господин Монк.

— Лека нощ, Натали.

Легнах си, оставяйки Монк сам със спомените и сънищата му.

На другата сутрин не знаех какво да очаквам. Оставаше ни само един ден на Хаваите и аз се надявах да го прекарам в отпускане и почивка. Знаех обаче, че Монк няма да се успокои, докато не открие убиеца на Камакеле и не разобличи Дилън Суифт като измамник, което означаваше, че за мен също няма да има спокойствие.

Намерих Монк на кухненската маса, където внимателно сгъваше наполовина едно писмо, написано със спретнатия му, равен като на пишеща машина почерк. Той пъхна писмото във вътрешния джоб на сакото си.

— Добро утро Натали. Добре ли спа?

— Все едно спях зимен сън — казах. — А вие?

— Написах едно писмо — каза Монк.

Трябваха му двайсет минути, за да подпише една разписка за кредитна карта, затова не се съмнявах, че написването на цяло писмо му е отнело по-голямата част от нощта.

— На кого?

— Капитан Стотълмейър.

— Много мило — казах. — Сигурна съм, че ще оцени жеста.

— Бих искал да се отбия и да го заверя нотариално, докато отиваме на закуска — каза той. — Мислиш ли, че в персонала има и нотариус?

— Не знам — казах. — Но съм сигурна, че ви е необходима единствено пощенска марка.

— Предпочитам да съм напълно сигурен — каза той и се отправихме към вратата.

— Какво влиза в плана ни за днес? — попитах с известна неохота.

— Да се наслаждаваме на Хаваите — каза той.

— Ами разследването на убийството?

— То е наполовина разкрито — каза той.

— Ами другата половина?

Той махна пренебрежително с ръка:

— Когато й дойде времето.

Бях зашеметена. Никога преди не беше проявявал такава небрежност и безгрижие по отношение на някой от случаите си.

— Ами Суифт? — попитах. — Няма ли да го разобличите като измамник?

— И до това ще стигна.

Не че имах желание да го увещавам да се впуска в по-нататъшни разследвания, но това беше такава коренна промяна в характера му, че ме накара да се почувствам неловко.