Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

— Тя има нужда да узнае какво се е случило — каза Суифт. — Нужно й е да узнае защо е умряла.

— Не знам — тъжно каза Монк. — Надявах се тя да може да ми каже.

— Има неща, които тя иска да ви каже, неща, които смята, че ще можете да използвате, за да освободите и двама ви от въпросите, които ви преследват.

— Кажете ми — каза Монк.

— Умрели са и други хора. Жени. Много. Но не в Сан Франциско. Долавям толкова много ужас, толкова много болка. Виждам гърбав човек, който носи на рамо статуя на Христос.

— Корковадо — казах.

Монк и Суифт ме погледнаха.

— Означава „гърбушко“. Това е планински връх в Рио де Жанейро, на чието било има огромна статуя на Христос Спасителя. Статуята се вижда от всяка точка на града.

— Рио де Жанейро. Да, сега виждам статуята, ръцете на човека са протегнати и… — Суифт се задъха. — На едната му ръка има шест пръста.

— Не, няма — казах.

— Това, което виждам, не е буквално — каза Суифт.

— Това е метафора, някакъв символ, предназначен да предаде послание. Мисля, че това, което Труди се опитва да ни каже, е, че търсеният от вас човек е в Бразилия.

Монк се изправи.

— Благодаря ви.

Суифт стана, аз също.

— Късмет, господин Монк. Надявам се, че ще намерите своите отговори.

Погледнах Суифт в очите.

— Ще прочетем ли за този разговор в утрешния вестник?

— Това е само между нас — каза Суифт — Имате думата ми.

Той ни изпрати до вратата. Щом се озовахме навън, прошепнах на Монк:

— Добре ли сте, господин Монк?

— Защо да не съм?

— Той извика отново в паметта ви много болезнени чувства.

— Те никога не са далече от повърхността — каза Монк.

— Просто съм изненадана, че отговорихте на въпросите му.

— Не му казах нищо, което не би могъл и сам да научи — каза Монк. — Или което вече да не знаеше.

— Ами чувствата ви?

— Казах му единствено онова, което всеки би очаквал от мен да чувствам относно убийството на Труди.

— Но всичко, което казахте, беше вярно.

— По-лесно е, отколкото да лъжа.

Стигнахме до нашето бунгало. Отключих вратата и влязохме вътре.

— Е, какво мислите за това, което той ви каза? — попитах.

— Любопитен съм защо иска да хвана следващия самолет за Бразилия.

— Това е лесно. Защото Суифт знае, че сте разгневен от начина, по който се е възползвал от вас, за да си спечели популярност — казах. — Страхува се, че ще го разобличите като измамник.

— О, ще го направя — каза Монк. — Просто се чудя дали само по тази причина иска да се махна.

— Това не е ли достатъчно?

Монк сви рамене и вдигна поглед към вентилаторите на тавана.

— Как ти се вижда, с еднаква скорост ли се въртят?

Уединената градина за празненства беше осветена от подредени в кръг наоколо факли и от свещи, поставени върху продълговатите рогозки — изтъкани от листа на lauhala 11 11 Лаухала — вид тропическо растение. — Бел.прев. , — които бяха проснати на тревата като килимчета. В средата на всяка рогозка имаше кръгла украса, изработена от местни цветя, папрат и листа от растението. Млади хавайки с венци от цветя на шиите, сламени поли, гривни за крака, изработени от мидени черупки и с направени от черупки на кокосови орехи горнища на бански нареждаха върху рогозките дървени купи от тропическо дърво, пълни с poi , сладки картофи, тропически плодове и някакво месо.

На сцената имаше оркестър от голи до кръста хавайски мъже в сламени полички, с венци от цветя на главите, които свиреха и пееха на хавайски. Каквато и да беше песента, звучеше сънливо и бавно — музикалният еквивалент на това, да се излежаваш в хамак и ветрецът леко да те полюлява.

Бяхме сред стотината гости на хотела, които нашата домакиня, поредната хавайка със сламена поличка и нагръдник от кокосови черупки, подреди в неправилен полукръг пред пясъчна могилка, издигната пред сцената.

Вниманието на Монк беше съсредоточено върху рогозките и купите с храна, които жените подреждаха.

— Къде са масите и столовете?

— Няма такива — казах.

— Къде ще ядем?

— Храната се сервира върху рогозките.

— Така че трябва да се навеждаме всеки път, когато искаме да отхапем една хапка? Това не е особено смислено.

— Ще седим на земята, господин Монк.

Той се вгледа изпитателно в лицето ми, за да разбере дали не се шегувам.

— Ти ще седиш. Аз ще стоя прав.

— Чудесно.

— Не виждам никакви прибори за хранене.

— Сигурна съм, че ще ги донесат всеки момент — казах.