Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

Почувствах в гърдите си необосновано пробождане на страх и инстинктивно желание да побягна. Очевидно не бях единствената. Докато ужасените гости забързано се измъкваха от градината, Монк бързо се изправи, напълно невъзмутим. Всъщност въобще не изглеждаше изненадан.

Погледна ме и въздъхна:

— Казах ти, че са канибали.

За чест на лейтенант Кеалоха трябва да се каже, че той не се обиди от предположението на Монк, че хавайците са канибали.

— Не мисля, че някой е възнамерявал да сервира този човек за вечеря — каза Кеалоха. — Ако имаха такова намерение, вероятно щяха първо да му сложат подправки и да го съблекат. Поне така правим обикновено, когато ядем хора.

Полицията беше отцепила градината за празненства с жълта лента, а криминолозите изкопаваха тялото, внимавайки да запазят пясъка около трупа, за да не унищожат евентуални доказателства.

Мъртвият мъж беше облечен в скъпо хавайско облекло, но лицето му беше така изпечено, че беше неразпознаваемо. Медицинският експерт каза на Кеалоха, че според предварителните доказателства жертвата била убита от удар по главата с тъп предмет.

Един от криминолозите извади от джоба на жертвата портфейл и го занесе на Кеалоха в една торбичка.

— Името му е Мартин Камакеле — каза криминологът.

— Това е мениджърът на хотела — каза Монк.

— По една от лопатите открихме засъхнала кръв и частици мозък — каза криминалистът. — Спокойно може да се предположи, че това е оръжието на убийството.

— Благодаря. — Кеалоха въздъхна и погледна Монк.

— Две убийства за една седмица в един и същи хотел. Страшно съвпадение.

— Не вярвам в съвпадения — каза Монк.

— Мислите, че това е свързано с убийството на Хелън Грубър?

— Трябва да е свързано — каза Монк.

— Как? — попитах. — Ланс уби Хелън заради парите й. Каква връзка би могъл да има Камакеле с това?

Монк поклати глава:

— Не знам.

— Ще накарам да намерят Роксан Шоу и да я доведат за разпит — каза Кеалоха. — Но ще бъда изненадан, ако тя го е направила. Изпратил съм полицай, който да наблюдава жилището й по цял ден.

— Подозирахте, че може да направи нещо ли? — попитах.

Кеалоха сви рамене:

— Прецених, че няма да ми навреди да я държа под око. Определено не смятах, че ще цапардоса някого с лопата.

— Това не е било предварително обмислено престъпление — каза Монк. — Било е деяние, извършено в момент на гняв.

— Защо казвате това? — попита Кеалоха.

— Прасето е било заровено преди девет часа, а тялото беше заровено върху него. Следователно убийството е станало посред бял ден. Убиецът не е носел оръжие, а е използвал нещо, което му е попаднало под ръка, нещо, което вероятно просто е лежало на земята. И не се е опитал да се отърве от тялото, а само да го скрие временно, за да забави откриването му. Кой би планирал убийство по този начин?

— Никой — заключи Кеалоха.

— Ланс го направи — казах. — Направи така, че да изглежда, че Хелън е била убита посред бял ден от човек, който я е ударил с кокосов орех.

— Значи твърдите, че Камакеле е бил убит снощи, натъпкан в хладилник, и заровен тук тази сутрин, така че убиецът да има непоклатимо алиби?

— Не, просто отбелязвам приликите — казах. — Две убийства посред бял ден, при които убиецът е намерил нещо на земята и е треснал някого по главата с него. Мисля, че е малко зловещо, това е всичко.

Монк вдигна глава и ме изгледа странно, сякаш внезапно бе забелязал, че имам три ноздри вместо две.

— Какво? Защо ме гледате така?

— Защото ти току-що разкри половината от загадката — каза Монк. — Сега всичко, което трябва да направя, е да открия другата половина, и ще заловим убиеца.

Не можех да не се зачудя какво имаше предвид Монк, когато каза, че съм разкрила половината от престъплението. Не проумявах как може това да е вярно.

Едно от най-дразнещите неща по отношение на Ейдриън Монк, без изобщо да се брои очевидното, е, че прави подобни изказвания, а след това не обяснява какво е искал да каже.

След като направи това забележително изявление, той просто се обърна и излезе от градината, толкова вглъбен в мислите си, че дори не се сбогува.

Това беше вбесяващо за мен, но дори още по-вбесяващо за Кеалоха, който не можеше да проумее защо Монк го остави да виси така.

— Прави го, за да ме тормози, нали? — попита ме Кеалоха.

— Той постъпва така с всички — казах. — Няма да ни каже кой е убиецът, докато не е сигурен, че може да го докаже.