Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

Отидох чак до парка „Принц Кухио“, погледнах добре поддържаната трева, тинестото рибно езерце и спретнатите построени от вулканични скали основи на Хо’ай Хеиау , развалините на някакъв храм. Този парк беше родното място на принц Кухио Каланиана’оле , последния наследник с кралска кръв на хавайския престол, починал през 1922 година. Опитах се да си представя как е изглеждало мястото преди сто години, когато се е родил, но занемареният комплекс с апартаменти под наем, разположен до парка, и сърфистите, пиещи бира и забавляващи се шумно на верандите си, разваляха атмосферата.

Тръгнах обратно в посоката, от която бях дошла, като този път вървях много по-бавно. Цялата огромна енергия, която ме беше подтиквала досега, беше изчерпана. Беше ми горещо и бях уморена, гърбът ме сърбеше, а стъпалата ме боляха.

Роксан Шоу седеше на дигата край морето срещу Убежището на китоловеца и гледаше в моята посока. Изпитах чувството, че ме е чакала да се върна.

Приближих се и седнах до нея на стената. Видях паркираната на ъгъла полицейска кола без отличителни знаци. Потният детектив в хавайска риза с ярки цветове не правеше усилие да прикрие факта, че ни наблюдава.

— Де факто се намирам под домашен арест — горчиво изрече Роксан. Обзалагам се, че за пръв път в живота си използваше думите „де факто“ в разговор.

— Можеше да е по-лошо — казах. — Можеше да делите една килия с любовника си.

— Той не е направил нищо лошо.

— Да, той е самата невинност. Не убива жени, просто се свързва с тях заради парите им и ги чака да умрат.

— Значи не сме идеални — каза тя. — Но не сме злосторници. Старите дами извличаха някаква полза от това. Да не мислите, че не им е харесвало да си имат собствен жиголо с бронзов загар?

— Това го обсъждахме вече. Не сте ме чакали тук, за да ми разказвате отново какви човеколюбци сте двамата.

— Монк греши. Ланс не е убил Хелън и организирал сложна инсценировка, за да си намери алиби. Не е толкова умен.

— Това е първото, казано от вас нещо, на което вярвам. Може би замисълът е ваш.

Тя поклати глава:

— Аз успявам благодарение на големия си бюст и съвършения си задник, не на интелекта си.

— Хей, това си го биваше. Кажете го на съдебните заседатели — казах. — Сигурна съм, че ще има успех. След като така и така сте започнали, не забравяйте да поразтворите малко деколтето си, та да бъдете съвсем убедителна.

— Трябва да ни помогнете — изрече умолително тя.

— Посочете ми една причина. За начало можете да ми кажете кой уби Мартин Камакеле.

Тя сви рамене:

— Изобщо не бях чувала за него до вчера, когато детективите дойдоха да ме разпитат отново. Всичко, което знам, е, че Камакеле е занесъл на Хелън и Ланс шампанско в деня на пристигането им.

Станах.

— Ако бях на ваше място, щях да започна да търся богатия старчок, за когото да се омъжите, и младия жребец, който да си имате като странично забавление.

— Не съм курва.

— Точно така, не сте. Вашият любовник е този, който си пада по курвите. Вие сте сводницата с големия бюст и съвършения задник.

Обърнах й гръб и си тръгнах. Когато се върнах в бунгалото ни, камериерките вече си бяха отишли, а Монк изглеждаше много доволен от себе си.

— Добре ли прекарахте? — попитах.

Той кимна:

— Имам чувството, че наистина допринасям с нещо полезно на хората тук и, по свой скромен начин, разпалвам пламъците на културната революция, които ще пометат тази изостанала страна и ще я вкарат в съвременната епоха.

— Хаваите не са друга държава, господин Монк. Те са част от Съединените щати.

— Това сигурно ли е?

— Да — казах.

— Докато те нямаше, се обади Кеалоха. Открил е, че Камакеле е залагал големи суми на борбите с петли на острова и е бил затънал в дългове. Работната теория на Кеалоха е, че Камакеле е убит, защото не е платил на акулите от лихварския бизнес.

— Вярвате ли, че е станало точно това?

— Един мъртвец не може да си плати дълговете. Жив е бил по-ценен за тях.

— Значи тази работа със залаганията не е другата половина от загадката, за която говорехте.

Монк поклати глава.

— Ще ми кажете ли каква е?

— Ще узнаеш, когато разкрия случая — каза той.

— Защо не ми кажете сега? Какво чакате?

— Подходящият момент.

— А именно? — попитах.

— Моментът, в който ще разкрия случая — каза той.

Макар че разполагахме със собствен уединен басейн, не исках да се мотая около бунгалото през остатъка от следобеда. Исках да почувствам енергията, която идва от това, да бъдеш сред тълпата, и да се насладя на забавлението да наблюдавам хората.