Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

Погледнах към междуградския автобус, който още не беше тръгнал. На летището имаше много места, откъдето можеше да се наеме кола.

— Възразявате ли, ако се метнем на автобуса до летището? — попитах.

— Разбира се, заповядайте — каза Том.

Тръгнах към автобуса.

— Наистина ли искаш да се возиш в един и същ автобус с това жалко човекоподобно създание? — попита Монк, като вървеше редом с мен.

— Не аз съм тази, която ще се чувства неудобно, а той — казах.

— Защото втренченият ти в него поглед безмълвно ще му напомня как е оскърбил приятелката ти?

— Кой е казал нещо за безмълвие? — попитах. — Ще му напомням възможно най-гръмогласно, и най-цветисто, по време на цялото пътуване. Ако ушите ви са прекалено чувствителни, може да се наложи да си ги покриете.

Брайън беше готов да се изстреля светкавично от автобуса в мига щом стигнахме до летището. Заради багажа си обаче беше принуден да се забави, затова успях да вметна още няколко подбрани думи, преди да се измъкне. Монк беше толкова смутен от езика, с който си послужих, че май също се изкушаваше да побегне.

Най-големите агенции за коли под наем, заедно с още няколко по-малки офиса, бяха събрани под един покрив в тесен пасаж, прилепен до паркинга на летището. Автобусът ни стовари пред агенцията за коли под наем „Парадайз“, но там не разполагаха с никакви „току-що доставени“ коли, затова отидохме отсреща в „Глобал“.

Служителите в „Глобал“ бяха млади, от хавайски произход и очевидно строго инструктирани да се усмихват непрекъснато. Вероятно прекарваха свободните си от работа часове с болящи ги лицеви мускули и мрачни физиономии, за да избегнат болката. Също както върху униформите на събратята им в „Парадайз“ десенът на ризите им представляваше логото на агенцията, представляващо земното кълбо във формата на автомобилен волан.

— Не можем да наемем кола тук — каза Монк.

— Защо не?

— Погледни това място — каза Монк. — Тук цари пълен безпорядък.

Погледнах към паркинга. Видях сто различни модела фордове, паркирани в спретнати редици на номерирани места. Монк би трябвало да е обзет от истински радостен трепет.

— Не виждам проблема.

— Сигурно си изтощена от часовата разлика. Колите са паркирани абсолютно безразборно.

— Абсолютно безразборно ли? — попитах. — Паркирани са на номерирани места.

— Би трябвало да са подредени по марка, модел, цвят, и година на производство — каза той, сякаш това беше просто въпрос на здрав разум. — Това е анархия. Ако това показва колко са организирани, представи си как поддържат колите.

Посочих отсреща:

— Погледнете другите компании за коли под наем, господин Монк. Техните коли също до една са паркирани безразборно.

— Сега поне знам откъде е дошъл терминът „безразборно“ — каза Монк. — Това е хавайската дума за „хаос“.

Служителка на име Кимико се приближи да ни помогне. Поисках комби. На Монк му беше все едно каква кола ще вземем, стига колата да е току-що слязла от конвейера за монтаж. Кимико ни заведи при един мустанг, чийто километраж показваше само петдесет и пет километра — каза, че никога не е бил наеман.

Докато Монк оглеждаше колата за евентуални несъвършенства, а аз попълвах формуляра за наемане, една двойка на двайсетина години, и двамата загорели от слънцето, пристигна с един мустанг, леко ожулен откъм страната на предната пътническа седалка, при което фарът се беше раздробил, а гюрукът се беше огънал.

Двамата казаха на Кимико, че колата била ударена странично от шофьор, който изобщо не спрял след сблъсъка, и й дадоха копие от полицейския доклад. Първо Брайън, а сега и те. Потвърдих в квадратчетата отстрани на формуляра всички варианти за застраховка, които предлагаха. И без друго всичко отиваше на кредитната карта на Монк.

— Каква приятна двойка — каза Монк, като надникна в смачканата им кола.

— Какво ви кара да кажете това? — попитах. — Та вие не знаете нищо за тях.

— Върнаха колата с четни показания на километража. Сто шейсет и четири километра.

— Това е съвпадение — казах. — Не са го направили нарочно.

— Разсъждаваш твърде цинично — каза Монк. — Имай малко вяра в себеподобните си.

Тясната дежурна стая на полицейския участък в Лихуе приличаше на всички други служебни помещения на правителствени учреждения, които бях виждала преди. Всичко беше в оттенъци на сивото — стените от сиви, направени от сгурия и цимент тухли, шкафовете за папки, четирите метални бюра, дори настланите с линолеум подове, където от дългогодишно вървене из дежурната стая се бяха оформили пътечки. Единствените неща, които донякъде придаваха цвят на обстановката, бяха хавайските ризи на двамата детективи и топлийките с разноцветни връхчета, забучени нагъсто в черно–бяла карта на Кауаи върху една дъска за съобщения зад бюрото на Кеалоха.