Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

Успях да се самоубедя, че изобщо не постъпвам егоистично. Проявявах извънредна деликатност и услужливост.

— Споделете ги с мен — казах. — А аз ще ги предам на господин Монк.

Той се взря продължително в мен, опитвайки се да вземе решение. Изобщо не възразявах — това ми даде възможност да се насладя на още малко от тропическия си коктейл. Накрая Суифт въздъхна и заговори:

— Тя не знае кой я е убил — каза Суифт. — Но тя завладя ума ми с образи и усещания. Ароматът на люляк. Лекият, сладък вкус на пай с liliko . Виждам капитан Ахав да се крие в сенките. Усещам отлитаща любов. Чувствам допира на бодлива тел до кожа. Виждам дървосекач, застанал до бор, с порцеланова кукла в ръка. Не записвате нищо от това, което ви казвам.

— Имам добра памет — казах. — Тя съобщи ли ви нещо по-конкретно от това?

— Не е сама — каза той.

— Искате да кажете, че тя не е първата жертва?

— Знам само, че има и други духове, които искат да се свържат с мен по този въпрос. Тогава не ми се стори много логично, и сега също. Сигурен съм обаче, че ще стане ясно с течение на времето.

— Духовете казаха, че ще се върнат ли?

Той се надигна от високото си столче и ми се усмихна: този път усмивката му бе много развеселена. Суифт разполагаше с доста богат набор от усмивки.

— Духовете, обезпокоени по този начин, никога не стоят мирно. Те настояват и упорстват, докато съобщението им не бъде чуто.

Права бях да не водя Суифт да се среща с Монк. Не само че нищо от брътвежите му нямаше да ни бъде дори и от най-малка помощ, но и очевидно той беше търсещ внимание измамник, който се опитваше да се добере до всякаква публичност, която би могло да му донесе разследването на убийството.

Суифт понечи да се отдалечи, после спря и хвърли поглед през рамо към мен.

— На Мич още му харесва как ви стои този бански костюм — каза той и кимна одобрително. — Разбирам защо.

Потръпнах, сякаш самият Мич беше докоснал с устни тила ми.

Взех хавлиена кърпа, увих я около кръста си и отидох във фоайето. Умът ми все още бе твърде зает с мисли за Дилън Суифт и неговите послания от отвъдното.

Отивах към асансьорите, когато видях Монк при едно от павилиончетата в просторния безистен. Щандът беше направен така, че да прилича на плажна къщичка, и беше посветен на характерните за острова бижута. Монк методично тършуваше из изложените колиета от зъби на акула, за явно неудоволствие на собственичката — хавайка на средна възраст, — застанала зад щанда.

— Пазарувате ли, господин Монк? — попитах, приближавайки се.

Монк се обърна, видя ме по горнище на бански и веднага вдигна поглед над главата ми.

— Не пазарувам.

— Тогава какво правите?

— Забавлявам се. За това служи ваканцията, нали?

— Спокойно можете да ме погледнете.

— Не мисля. — Той отново премести поглед към колиетата, които преподреждаше върху малка въртяща се поставка за бижута във формата на дръвче. От всяко колие висеше само по един бял зъб от акула.

— На плажа сме. Всички жени тук са по бански костюми, къси тениски без ръкави или потници — казах. — Огледайте се и ще видите.

— Бих предпочел да не го правя.

— Това са просто женски бюстове, господин Монк, не диви животни.

— Но тези жени се държат именно като диви животни.

Въздъхнах, предавайки се.

— Е, щом не пазарувате, какво правите?

— Подреждам зъбите според вида на акулите и мястото им в челюстта.

— И наричате това забавно?

Собственичката изстена нещастно.

Монк закима ентусиазирано, като продължаваше да подрежда колиетата.

— Невероятно забавно е. На Хаваите има около трийсет и три вида акули, а някои имат по цели тринайсет реда зъби. На една средностатистическа акула й падат по хиляда и осемстотин зъба на година, и по петдесет хиляди — за целия й живот. На тези колиета тук има всякакви видове зъби от акула, цели стотици, наслагани без всякакъв ред.

— Значи прилича на огромен, невероятно сложен пъзел.

— Не можеш да правиш това вкъщи. Само на Хаваите — каза Монк. — Извадих късмет, че нямаше опашка, когато дойдох тук.

— Нито пък някой е влязъл оттогава насам — промърмори собственичката.

— Значи наистина можете да различите един зъб от акула от друг? — попитах.

Монк изсумтя подигравателно:

— Разбира се. Че кой не може?

— Откога сте тук?

— Беше толкова вълнуващо, че изгубих представа за времето.

— От три часа — каза собственичката. От мрачното като буреносен облак изражение на нещастното й лице бе очевидно, че е почувствала отминаването на всяка секунда от тези часове.