Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

— Не съм се забавлявал толкова много от онези лета, когато двамата с брат ми смъквахме черупките на голяма торбичка с печени фъстъци, смесвахме всичко и се състезавахме, за да видим кой може да съедини най-много фъстъци със съответните им черупки. После ги изяждахме. Бяха много щури времена.

Като плъзнах поглед покрай Монк, забелязах Ланс Воон да стои на регистратурата с багажа си. Изглежда, че си заминаваше.

— Господин Монк, погледнете.

Той поклати глава:

— Мисля, че се разбрахме по този въпрос.

— Не към мен, към регистратурата.

Монк хвърли поглед към регистратурата, после се обърна назад и се усмихна на собственичката на щанда:

— Беше страхотно. Наистина яко!

— Яко ли? — попитах.

Монк ме погледна, забравяйки за миг, че съм по горнище на бански. Бързо извърна очи.

— Да. Така се казва сега. Наистина би трябвало да се опиташ да бъдеш в крак с популярната култура, или ще те пренебрегват. — Монк се обърна отново към собственичката. — Утре пак ще дойда.

— Утре е затворено — каза тя.

— Кога ще отворите пак?

— Вие кога си заминавате?

— Във вторник — отговори той.

— В сряда — каза тя.

— Защо затваряте за толкова време?

— Спешен семеен проблем — каза тя.

Монк въздъхна печално:

— На острова има ли други места, на които могат да се видят интересни зъби от акула?

— На много места има зъби от акула — каза тя. — На много места извън хотела.

— О, добре, защото аз просто загрявам — каза Монк. Той погледна над главата ми, което беше неговият начин да ме гледа, без да ме поглежда директно. — Може би двамата можем да пообиколим заедно някой път.

— За да подреждаме зъби от акула.

— Това е почивка, нали? — каза Монк. — Забавлявай се.

С тези думи той се отправи към регистратурата, където Тецуо се занимаваше с Ланс.

— Заминавате ли някъде, господин Воон? — попита Монк.

Ланс се обърна стреснато:

— Сменям си стаята. Не можех да остана в онова бунгало след… — Гласът му стана толкова задавен, че не можа да довърши. Той се прокашля и опита отново: — Сигурен съм, че разбирате, господин Монк.

— Когато ви попитахме за съпругата ви, не споменахте нищо за това, че е чувала гласове.

Изражението на Ланс стана сурово.

— Откъде научихте за това?

Тецуо виновно наведе глава, но не съумя да остане незабелязан от Ланс. Ланс го гледа гневно един миг, след това отново премести погледа си към Монк.

— Не виждах смисъл да казвам нещо повече — каза Ланс. — Хелън беше силна жена — искам да бъде запомнена така, а не като човек, постепенно изпадащ в деменция.

— От колко време беше започнала да изпада в деменция?

— Вече от доста време беше започнала да забравя и да се обърква, но започна да чува гласове едва след като дойдохме тук. Да си кажа честно, това ме плашеше. Трябваше да се махна от къщата, да проясня собствения си ум, нали разбирате?

— Затова ли отидохте да се гмуркате без нея?

— Разбира се, това беше една от причините — каза Ланс. — Но освен това трябва и да се поддържам във форма. Не можех да прекарам две седмици тук, седнал край басейна. Аз съм много активен физически; имам нужда да тренирам тялото си. Колкото и да й се искаше, тя не можеше да се съобразява с моето темпо. Малцина могат. Тя приемаше това. То беше единствената отстъпка, която направи пред възрастта си.

— Вместо това вие сте можели да направите известни отстъпки — казах.

— И да оставя тялото си да се съсипе? — Ланс поклати глава. — На нея това не би й харесало повече, отколкото на мен. Тя искаше да бъда във върховна форма.

Бях сигурна, че е искала — също както на един мъж му харесва младата му тайна съпруга да е слаба, руса и с голям бюст. Съмнявам се, че Хелън би се омъжила за човек, по-млад от нея с трийсет години, ако той имаше двойна брадичка и бирено шкембенце. Можеше да си намери такива мъже на нейната възраст.

Тецуо подаде на Ланс електронна карта за отваряне на врати.

— Стаята ви е готова, сър, с любезното съдействие на Гранд Кахуна Поипу.

— Благодаря. — Ланс взе електронната карта и погледна Монк. — Има ли още нещо?

Монк поклати глава. Ланс взе куфарите си и бавно тръгна към асансьорите.

— Мислите, че той го е направил ли? — попитах.

Монк погледна горе-долу в посоката, в която се намирах, но не директно към мен, и сви рамене:

— Кой друг би могъл да е?

— Но той има алиби — възразих.

— Умниците винаги имат.

Ние също вече се отдалечавахме, когато Тецуо повика Монк.

— Сър, имате телефонно съобщение. — Тецуо подаде на Монк парче хартия.