Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

Само след броени минути отново бях суха, а също и жадна. Имах нужда от нещо сладко и студено. Изтърколих се от хамака, чувствайки се безкрайно отпусната и ленива, и бавно се отправих към бара при басейна — покрита със сламен покрив колибка с няколко високи столчета от ратан отпред.

Казах на бармана номера на стаята си и си поръчах един коктейл „Лава Флоу“ — вкусна смес от замразени ягоди, кокосов ром, няколко вида пиня колада и банани — всичко това, разбито заедно и увенчано с резенче ананас и задължителното чадърче. Отпих първата си глътка и затворих очи. Бях толкова отпусната, та ми се струваше, че мога да се разтопя.

— На съпруга ви му е мъчно за вас и му липсвате.

Отворих очи и видях Дилън Суифт, медиума, да се настанява внимателно на високото столче до мен. Не си направи труда да се представи. Предполагам, че когато лицето ти е върху кориците на милион книги и имаш собствено телевизионно шоу, приемаш за даденост, че всички те познават. Ако се съди по начина, по който ни зяпаха всички около басейна, вероятно беше прав.

— Неомъжена съм — казах, давайки му информацията, която нескопосаната му реплика за подхващане на разговор беше предназначена да измъкне от мен. Не съм прочута, но пък и не си направих труда да се представя. Можеше да почака излизането на книгата ми, ако предположим, че някога напишех такава.

— Вие сте вдовица — каза Суифт; втренченият му поглед беше напрегнат и пронизващ, като хирургически лазер. Имах усещането, че зрението ми се подобрява само като го гледам в очите. — А смъртта не е разкъсала връзките между вас и съпруга ви.

Бях разгневена от нахлуването му в личния ми живот и наранена от истинността на наблюдението му, но се опитах да не разкривам нито една от тези две емоции.

— Предполага ли се, че трябва да бъда впечатлена? — Небрежно посегнах към питието си и едва не го съборих.

— Той много силно желае да се свърже с вас, да облекчи болката ви — каза Суифт. — Усещам обаче, че не точно скръбта ви от неговата смърт иска да облекчи. Не, нещо друго е. Някаква недовършена работа. Вие чувствате, че спрямо него е била извършена някаква неправда.

— Мич загина два дни преди двайсет и седмия си рожден ден — казах. — Бих казала, че това е неправда.

Изненадах се колко близо до повърхността е бил гневът ми и колко лесно го извадих на показ. Предполагам, че когато ставаше дума за Мич, емоциите ми бяха доста раними.

Суифт взе чадърчето от питието ми и го завъртя между пръстите си.

— Бил ви е отнет поради нещастен случай.

— Самолетът му беше свален от вражески огън — казах. — Това едва ли може да се нарече нещастен случай.

— Това, което имах предвид, е, че не се е случило по негова вина — каза Суифт. — Той не обвинява себе си за случилото се в Косово, и вие също не бива да го обвинявате.

— Не го обвинявам — казах.

— Някой обаче го обвинява, и това ви измъчва — каза Суифт. — Изпълва ви с гняв и безсилно раздразнение. Независимо какво ви казват военните, Мич иска да знаете, че е направил всичко, което един войник би трябвало да стори. Иска да се гордеете с него, да знаете, че е проявил храброст, и да не се съмнявате, че до самия край си е останал мъжът, когото сте обичали.

Против волята ми в очите ми набъбваха сълзи, а това наистина ме изкара от нерви. Последното, което исках, беше да плача пред този човек. Или пред който и да било човек.

— Все още не съм впечатлена — казах, като отпих нова глътка от тропическата си напитка и се опитах да се държа така, сякаш обсъждахме нещо от рода на бейзбола или времето, а не смъртта на съпруга ми.

— Не се опитвам да впечатля вас или когото и да било друг — каза Суифт. — Просто предавам съобщение. Искате да узнаете какво всъщност се е случило с Мич, нали?

— Можете ли да ми кажете? — попитах, разстроена от осъзнаването колко бързо проговорих, и от отчаянието, което това разкриваше.

— Аз не мога, но Мич може — каза Суифт. — За нещастие образите и символите не са толкова лесни за разчитане. Други гласове и усещания се трупат и ги изтласкват.

— Не разбирам.

— Връзката ми със света на духовете е много сложна. Представете си хиляда духове в една стая, и само един клетъчен телефон, по който могат да се свържат с външния свят. Аз съм този клетъчен телефон. Всички те се борят да бъдат чути. Но знаете колко ненадеждна е понякога връзката по клетъчен телефон. Достатъчно трудно би било и дори само да ги чуя ясно, но освен това те ми говорят не толкова чрез думи, колкото чрез чувства, образи, вкусове, миризми и звуци.