Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

Ланс поклати глава.

— Липсва ли нещо? — попита Кеалоха.

— Татуировка на лявата му китка — каза Монк. — Аз ли съм единственият, който вижда това?

— Бижута, пари, важни документи, нещо ценно? — уточни Кеалоха.

— Не знам — каза Ланс. — Не съм погледнал.

— Бихте ли имали нещо против да погледнете набързо сега? — Кеалоха махна с ръка на един полицай да се приближи. — Мини из къщата заедно с господин Воон, става ли?

Ланс се изправи и въведе полицая в къщата.

Кеалоха се обърна към Монк:

— Какво мислите?

— Той е опасно неуравновесен — каза Монк.

— Мислите, че е склонен към насилие ли? — попита Кеалоха.

— Мисля, че има татуировка само на едната си китка, но не и на другата — каза Монк. — Човек, способен на подобно безумие, е способен на всичко.

Бях твърдо решена, докато Кеалоха проверява алибито на Ланс, да сляза на плажа и да събера малко хавайско слънце. Не ме интересуваше как Монк смята да прекара остатъка от деня.

Върнах се направо в стаята си. Монк вървеше неотлъчно след мен и вече беше толкова нервен, че не го свърташе. Беше обзет от нервно нетърпение да разследва нещо, каквото и да е, но не разполагаше с нищо, по което да действа, докато не се чуеше отново с Кеалоха. Аз, от своя страна, се надявах, че това няма да се случи поне още два дни.

Отидох в стаята си, затръшнах свързващата врата между стаите ни, и се преоблякох по бански от две части, все още кипяща от гняв заради факта, че Монк успя хем да провали сватбата на приятелката ми, хем да се натресе на убийство още в първия си ден на Хаваите.

Почти можех да му простя за онази част със сватбата, защото спаси Кандис от брака с патологичен лъжец и кандидат-двуженец; мисълта за трупа обаче ме изпълваше с дълбока омраза.

Повечето хора могат да прекарат целия си живот, без да се замесят в убийство. Монк е късметлия, ако успее да излезе и да прибере сутрешния си вестник от изтривалката, без да се препъне в мъртво тяло. Убийствата се случват около него с честота, която отдавна вече е прехвърлила сферата на случайните съвпадения и граничи със свръхестественото.

Предполагам, че още в мига, когато Монк се появи в самолета, до известна степен подсъзнателно съм била наясно, че е невъзможно, по един или друг начин, да не бъда въвлечена в разследване на убийство на Хаваите. Единственото, на което можех да се надявам сега, беше, че Монк бързо ще открие убиеца или че нещата ще вървят достатъчно бавно, за да ми оставят предостатъчно време да се излежавам в хамаци, да си правя дълги разходки по плажа и лениво да се нося по гръб в басейна.

Тъкмо се плесках обилно с лосион за почерняване и продължавах да оплаквам печалното си положение, когато чух гласа на Монк от другата страна на вратата между стаите ни. Говореше с някого.

От моментно уважение към стеснителността на Монк по отношение на разголената женска плът, навлякох халат за баня и отворих вратата на стаята му.

Монк стоеше до хладилника заедно с един от помощник-управителите от регистратурата. Младият мъж в униформата на хотела — риза на цветя и панталони в цвят каки — изглеждаше раздразнен, но като че ли полагаше огромни усилия да се държи любезно. На табелката с името му пишеше, че се казва Тецуо Капака.

— Не виждам какъв е проблемът, сър — каза Тецуо, поздравявайки ме с любезно кимване.

— В хладилника има два тоблерона, но само по един брой от всичко останало — каза Монк.

— Да — каза Тецуо.

— Това е проблемът — каза Монк. — Сигурен съм, че и други гости са се оплакали от него.

— Вие сте първият, сър — каза Тецуо.

— Изядох шоколада, просто за да се успокоя, но докато съм бил навън, камериерката е възстановила липсата — каза Монк. — Можете ли да повярвате?

— Зареждала е минибара с нови запаси — каза Тецуо.

— Така ли му казвате на това?

— Така действа системата за зареждане на минибара.

— Тази система е покварена — каза Монк. — Защото сега пак има два тоблерона.

— Бихте могли да изядете един.

— Аха! — възкликна Монк. — Точно това бихте искали да направя — непрекъснато да изяждам тези допълнителни блокчета шоколад по шест долара едното.

— Не е задължително да го ядете, сър. Бихте могли да не му обърнете внимание.

— Да, правилно. Това е все едно да очаквате от мен да спя, когато в банята има хавлиени кърпи, които са навити на руло, вместо сгънати.

Челото на Тецуо се набърчи от объркване.

— Да не би хавлиените кърпи да вдигат шум?

— Не такъв, който вие или аз можем да чуем — казах. — Дори кучетата не са в състояние да го доловят.