Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

На стола имаше мъничък зелен гущер.

Кеалоха се ухили:

— Това е нашият приятел геконът.

— На мен не ми е приятел — каза Монк.

— Те носят късмет — каза Кеалоха. — Ядат комарите и хлебарките.

Монк потръпна:

— Тук има хлебарки?

— Не и когато тук са геконите — каза Кеалоха. — Затова се радваме, че нашите приятели са навсякъде.

Огледах се, и Монк направи същото. Не ги бях забелязала преди, но геконите бяха навсякъде: по тавана, пълзящи по стените, и сгушени на земята зад електрическата мухоловка. Геконът скочи от стола на Монк и избяга, но знаех, че няма начин Монк да седне там, или където и да било другаде в този ресторант.

— Света Богородице! — изграчи Монк.

Сякаш призована от тази реплика, старицата излезе от кухнята, тътрейки крака, с поднос, на който имаше три кутии от стиропор и три пластмасови чаши кока–кола без лед. Тя ни раздаде питиетата, после остави кутиите пред нас и ги отвори със замах. Ястията бяха разделени на отделни участъци, като отделни замразени вечери. Тя постави една от кутиите пред празния стол на Монк, изгледа го студено и се върна в кухнята.

— Mahalo nui loa 6 6 Mahalo nui loa — много благодаря (хавайски). — Бел.прев. — одобрително й извика Кеалоха и с наслада заби вилицата в храната си.

Огледах яденето, което ми бяха донесли. Имаше някакво месо, покрито с гъст кафяв сос, топка бял ориз, квадратно парче от някаква морава лепкава субстанция, и локвичка от нещо, което приличаше на рядък сос.

Монк надникна към ястията, сякаш изучаваше лабораторен екземпляр, потопен във формалдехид.

— Това петел ли е?

— Не, свинско с гъст сос, топка ориз, и poi — каза Кеалоха, като взе парче месо и го прокара през ориза и соса, преди да го сложи в устата си. Смесването на храни по този начин определено беше недопустимо според разбиранията на Монк.

— На мен ми прилича на петел — каза Монк.

— Как бихте могли да знаете? — попитах.

— Главният готвач не ми прави впечатление на човек, който би положил особени усилия да намери най-доброто месо.

— Яли ли сте някога петел? — попитах.

— За Бога, не — каза Монк.

— Може да е вкусно — казах. Отрязах малко месо, набодох го с вилицата си и изядох една хапка.

Беше много вкусно, независимо какво беше.

— Какво е poi ? — попитах Кеалоха, като размахвах вилицата си над лепкавата субстанция.

— Оставени да ферментират и смачкани на каша хлебни плодове. Яде се ето така. — Кеалоха потопи два пръста в своето poi , загреба малко от лепкавото нещо и с наслада го натъпка в устата си.

Докато Монк все още го зяпаше отвратено, аз гребнах с пръсти малко poi и ги осмуках, докато се изчистят.

Монк се втренчи в мен:

— Да не си откачила?

Poi имаше вкус на туткал, но просто за да бъда жестока, пъхнах пръсти в него, за да загреба още малко, и го поднесох на Монк.

— Искате ли да пробвате? — попитах: от пръстите ми капеше poi .

— Да не си ми отмъквала от хапчетата?

— Какви хапчета имате? — небрежно попита Кеалоха.

— Променящи умственото състояние, но определено не и водещи до отпускане — каза Монк. — В тях няма абсолютно нищо забавно.

— Особено за онзи, който се случи да е близо до него, когато ги пие — казах и изядох poi-то.

— Имам рецепта за тях — каза Монк.

Посочих с мокрите си пръсти към редкия сос:

— Какво е това?

— Гекон — авторитетно рече Монк.

— Kimchi — каза Кеалоха. — Пикантна зеленчукова туршия, чесън и люти чушлета.

Монк се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Имаш само честната му дума за състава.

— Хапнете си — каза Кеалоха, — но после гледайте да не се целувате с никого.

Загребах малко с пръсти и го сложих в устата си. Маринованите зеленчуци бяха пикантни и малко тежки в комбинация с чесъна, но ми хареса. Щях да имам ужасен дъх, но вероятността да се приближа достатъчно до някой, който би го забелязал, беше нулева.

Кеалоха ми се ухили:

— Това го ядем с вилица.

Свих рамене:

— Пък аз да не се сетя.

Електрическата мухоловка изпука и Монк отскочи стреснато назад, като се блъсна в празните столове на масата отзад.

— Добре, дотук беше, хайде да прекратим тази игра — заяви Монк, обвинително насочил пръст към Кеалоха. — Не сме имали нищо общо с убийството на Хелън Грубър.

— Кой е казал, че сме имали? — попитах.

Монк посочи с глава към Кеалоха.

— Той си мисли, че именно затова знаех толкова много за убийството. Доведе ни в тази забравена от Бога дупка, за да предпази местопрестъплението и да ни държи под око, докато подчиненият му полицай се обади на капитан Стотълмейър.