Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

Излязохме, подплашвайки няколко петела, които потърсиха убежище под верандата и започнаха да издават недоволни звуци, гледайки към нас. Монк се втренчи в тях, сякаш бяха алигатори.

— Какво е това място? — попита той.

Кеалоха се изкачи на верандата.

— Тази къща е служила като лагер за работниците в плантацията за захарна тръстика. Не се е променила много, нали?

— Би трябвало да бъде определена за събаряне — каза Монк. — Защо сме тук?

— Заради страхотната кухня — каза Кеалоха, като отвори паянтовата врата и ни въведе вътре. — Най-доброто място в Кауаи, където се сервира комбиниран обяд.

Монк се обърна към мен, пребледнял като платно.

— Мокра кърпичка.

Бръкнах в чантата си и му подадох една, докато влизахме.

В тясната барака все още се усещаше атмосфера, напомняща по-скоро дом, отколкото ресторант, макар че миризмата на пържена храна и риба беше навсякъде. Белите стени бяха олющени и пожълтели от старост, а подовете от твърдо дърво скърцаха под краката ни при всяка стъпка.

Вътре имаше само четири маси, всяка с покривка на червени и бели квадрати. Столовете с облегалки от дървени пръчки бяха в избелял червен цвят и излъскани от дългогодишна употреба.

Единствените други клиенти бяха двама престарели хавайци в пъстри ризи, които висяха върху костеливите им тела като на закачалки, кожата им беше тъмна и набръчкана, сякаш от телата им беше изстискана и последната капчица влага. Седяха на маса за трима, играеха карти и смучеха кока–кола.

Менюто беше написано с тебешир върху черна дъска, закачена до открития вход, от който се влизаше в кухнята, където стара жена в тиити и домакинска престилка, с изпъната назад и стегната в кок сива коса, надзираваше други три, облечени в подобни дрехи, но по-млади жени, които работеха на грила. Менюто включваше само три предложения: „ОБЯД ОТ КОМБИНИРАНИ БЛЮДА — 5 ДОЛАРА. НАПИТКА — 1 ДОЛАР. ПАРЧЕ ПАЙ — 2 ДОЛАРА“.

В далечния ъгъл на трапезарията подобно на фенер висеше мухоловка, която издаваше пукащ звук на всеки няколко секунди, щом поредното летящо насекомо влетеше в електрическата мрежа. Телената й скара беше почерняла от обгорени насекоми и откъснати крила. Всеки път щом мухоловката щракнеше, Монк трепваше от отвращение.

— Три блюда, мамче — провикна се Кеалоха, после ни отведе до маса с три стола.

Седнах.

— Това майка ви ли е?

Кеалоха поклати глава и седна.

— Тя е kama’aina 5 5 kama’aina — местен жител, туземец. Използва се и със значение на домакиня. — Бел.прев. . Готви от толкова отдавна, та разправят, че даже менехуните са идвали да ядат тук.

— Кои са те? — попитах.

— Хавайски елфи — каза Кеалоха. — Живели тук хиляди години, като работели само нощем и построили много големи неща, преди да отплават завинаги върху плаващия си остров. Но някои още се навъртат наоколо и нощем правят пакостливите си магии и други такива работи. Непрекъснато ми крадат ключовете от колата.

Монк стоеше над нас.

— Моля, седнете, господин Монк — каза Кеалоха.

— Не мога — каза Монк.

— Защо не? — попита Кеалоха.

— Нещо не е наред с тази маса.

— Какво не й е наред?

Схванах за какво става въпрос и се изправих.

— Има само три стола.

— А ние сме трима — каза Кеалоха. — Всеки има къде да седне.

— Но три е нечетно число — казах.

— Е, и? — попита Кеалоха.

Беше безсмислено да се опитвам да обяснявам всичко на Кеалоха, затова просто се изправих и седнах на съседната маса, на която имаше четири стола. След миг Кеалоха последва примера ми, с объркано изражение на лицето. Монк обаче остана прав, загледан в масата, от която бяхме станали.

— Не можем просто да я оставим така — каза той.

Монк се огледа. На другата празна маса също имаше четири стола. Ако вземеше стол от тази маса, броят на столовете също щеше да е нечетен. Той се обърна към масата, където седяха двамата старци, и посочи към празния трети стол.

— Имате ли нещо против? — Той хвана стола с кърпичка в ръка, завлече го до масата, от която се бяхме отказали, и подреди столовете така, че всички да са разположени на равни разстояния.

Кеалоха ме погледна и прошепна:

— Той наред ли е с главата?

Ловко избегнах въпроса:

— Той е блестящ детектив.

Монк се приближи до нашата маса и тъкмо се канеше да седне, когато ахна и ужасено залитна назад.

— Какво има? — попитах.

Той посочи с треперещ пръст към стола си. Кеалоха се надигна от мястото си и надникна над масата. Аз погледнах надолу към седалката.