Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

И двамата с Монк излязохме на слънчевите си веранди горе-долу по едно и също време, за да се възхитим на изгледа. Стаите ни гледаха към плажа и към невероятния басейн на Гранд Кахуна Поипу — бавно течаща река, която лъкатушеше през обгърната в тънка мъглица тропическа гора, пълна със скрити каменисти пещери, и завършваща в малък водопад, който изливаше водите си в крайбрежна сладководна лагуна. Беше претъпкано с деца и тийнейджъри.

Сред гъстите листа на тропическите растения около басейна имаше няколко „скрити“ джакузита. В едното видях двама влюбени, които се гушкаха в кипящата вода: лаптопите им, „Блекбъри“ и iPod устройствата им бяха оставени така, че да могат лесно да стигнат до тях. В друго две загорели от слънцето двойки с наднормено тегло стояха и се пържеха като раци: всеки държеше тропическа напитка, натъпкана с парченца ананас и малки чадърчета.

Около басейна и на пясъка имаше стотици шезлонги, до един покрити с много дебели възглавнички и засенчени от чадъри, наподобяващи сламени покриви. Сигурно съществуваше щатски закон, според който романите на Джеймс Патерсън и Нора Робъртс бяха препоръчително четиво, защото като че ли всички бяха погълнати от книга на някой от тези двама автори.

Между десетките призоваващи ви да помързелувате палми от двете страни на плажа висяха хамаци — всичките бяха заети, предимно от двойки, свити на кълбо с плътно притиснати едно към друго тела. Твърдо реших да се добера до един хамак през тази седмица, дори това да означаваше да стана призори, за да го направя.

Издигнатите на пясъка плажни колибки за частно ползване се обслужваха от жени, облечени в поли и горнища на бански, които сервираха напитки и храна и предлагаха плътни бели хавлиени кърпи и плюшени халати за баня на нежелаещите да се показват на слънце туристи, настанили се вътре.

Плажът представляваше покрит с пясък полумесец, който се виеше пред шестте първокласни бунгала на Кахуна Поипу, всяко с площ от по хиляда квадратни метра, всяко с частен, засенчен от палми малък плувен басейн и голяма кръгла вана. Бунгалата бяха разположени сред пищен пейзаж, осигурявайки на богатите и известните предостатъчно естествена сянка и усамотение, дори когато някой гледаше към тях отгоре. И все пак съм виждала доста голям брой не особено ясни, заснети от голямо разстояние в плаващи лодки снимки в Инкуайърър на кинозвезди без горнища на бански, правещи слънчеви бани до тези частни плитки басейни.

Хвърлих поглед към Монк. Никога преди не го бях виждала да изглежда толкова доволен и отпуснат.

— Това е истински рай — казах.

Монк кимна.

— Какво ни е пречило да дойдем тук досега?

Знаех, че въпросът е реторичен, но въпреки това отговорих:

— Моето извинение са парите и липсата на възможност. Какво е вашето?

— Страх — каза той. — И вина.

Разбирах страха, но не и вината. Той видя погледа ми и отговори на въпроса, който се четеше ясно в изражението ми.

— Двамата с Труди все си говорехме да дойдем тук, но изглежда, че все не намирахме време — каза Монк. — Когато тя загина, не можех да се насиля да дойда. Дълго време дори не можех да се заставя да изляза навън.

— Е, какво ви накара да промените решението си днес?

— Страхът и силните лекарства — каза Монк. — И ти.

Знаех какво има предвид, и бях трогната. Той не искаше да каже, че ме обича, или нещо чак толкова значимо. Това, което искаше да кажа, беше, че се нуждае от мен, и че щях да му липсвам, ако си отида. Но това, което имаше най-голямо значение за мен, беше признанието, че с мен се усеща в безопасност, че се чувства достатъчно удобно, за да е в състояние да поеме известни емоционални рискове, стига да съм наблизо, за да може да се облегне на мен.

Искаше да каже, че съм негова приятелка.

Погледнах часовника си.

— След час трябва да бъда на репетицията за тържествената вечеря. Вие какво ще правите?

— Ще поразузная терена; после сигурно ще отида да плувам.

Усмихнах му се:

— Вие искате да отидете да плувате?

Монк каза:

— Басейнът изглежда приятен.

— Имате ли въобще бански костюм?

— Ще си купя — каза Монк.

Това хапче е удивително , помислих си. Ако Монк го вземаше един-два пъти месечно, можеше да се справя безпроблемно с безброй дреболии, които обикновено за него са сериозни начинания — например да си купи нови чорапи, да отиде да се подстриже… И пазаруването в бакалията.

Зачудих се дали в решението на Монк да не взема хапчетата не се крие и нещо повече от факта, че с тях губеше детективските си умения.