Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

В седем сутринта ме събуди хленчене. Не, приличаше повече на скимтене, и се чуваше от стаята на Монк.

Неохотно и с усилие се измъкнах от леглото, навлякох един халат за баня и, тътрейки крака, се приближих до вратата между стаите ни. Притиснах ухо към вратата.

— Господин Монк? — попитах. — Вие ли сте?

— Не съм сигурен — каза той. — От разсъмване насам си задавам същия въпрос.

Пробвах дръжката. Вратата беше отключена.

Влязох и открих Монк застанал в ъгъла, с гръб към стената. Носеше обичайния си костюм, колосаната му бяла риза беше плътно закопчана догоре. Леглото беше оправено, макар че кувертюрата беше свалена, сгъната и сложена отвън на верандата. Пъстрата хавайска риза и банските гащета, които беше носил вчера, бяха сгънати и сложени в кошчето за боклук.

— Какво е станало? — попитах.

— Събудих се в леглото — каза Монк. — Под тази кувертюра.

Той наклони глава и посочи към кувертюрата, сякаш тя беше някакво диво животно.

— Знаеш ли колко хора са седели върху тази кувертюра? — попита Монк. — Седалките на тоалетните чинии в обществените тоалетни са по-хигиенични и чисти от нея, а аз спах, покрит с нея .

Монк потръпна от глава до пети, после поклати глава. Протегна ръка към мен.

— Мокра кърпичка — каза.

— Съжалявам, нямам в себе си никакви. Още не съм успяла да купя.

— И аз не сложих в багажа никакви — каза той. — Можеш ли да повярваш? Да не съм бил полудял?

— Всъщност, бяхте доста нормален — казах. — Тоест, в сравнение с останалите хора.

— Това е като с доктор Джекил и господин Хайд — каза Монк. — Или Брус Банър и онзи Хълк.

— Не помните какво сте правили вчера, така ли?

— По-лошо — рече той. — Спомням си всичко.

Той се присви, сякаш от болка, и мен също ме заболя заради него.

— Трябва да изхвърлите всичко това от ума си, иначе ще бъдете неспособен да продължите — казах. — Предлагам да вземете още едно хапче и да хванете следващия полет за вкъщи.

— Оставам — каза Монк.

— Защо?

— Защото ще полудея сам вкъщи — каза Монк. — Не ме бива много да се справям сам. Освен това имам нужда да изпусна парата и да си отдъхна.

— Вчера не направихте ли именно това?

От тази мисъл той се сви и потръпна с цялото си тяло, както само той умееше.

— Съжалявам, господин Монк. Това беше нечестно от моя страна.

Монк прие извинението ми с леко кимване.

— Ако наистина искаш да си тръгна, ще го направя.

Без малко да отговоря положително: после обаче осъзнах, че ако го направех, щях да се почувствам още по-виновна, отколкото се бях почувствала заради това, че го зарязах в Сан Франциско.

— Ако възнамерявате да останете, трябва да се разберем. Трябва да се държите по най-добрия възможен начин.

— Ще бъда направо незабележим, като се изключи фактът, че ще съм с теб през цялото време. Повече или по-малко. Честно казано, повече.

— Точно така, затова тази седмица не ми се брои за отпуска. Това е работа. Все още имам на разположение всичките дни от отпуската си.

— Нямаш нито ден отпуска.

— За това ще се разправяме друг път — казах — Тук съм, за да си отдъхна.

— Аз също. Добре е да се заемеш с прибирането на багажа.

— Прибиране на багажа ли? За какво?

— За да се преместим в нови стаи — каза Монк. — Не мога да остана в тази.

— Защо не?

Погледът му се плъзна по бюрото. Видях три пощенски плика и четири листа с логото на хотела. Потиснах една усмивка. По някакъв странен начин изпитах облекчение да видя отново стария Монк, такъв, какъвто го познавах.

— Разбирам — казах.

Приближих се до бюрото, скъсах единия лист наполовина, и пуснах парчетата в кошчето за боклук.

— Проблемът е решен — казах.

Обадих се на камериерките да дойдат да изпразнят кошчето за боклук на Монк и да отнесат кувертюрата от леглото му, преди да я е подпалил. След това се обадих на портиера да разбера дали някъде на острова може да се намерят бутилирана вода „Сиера Спрингс“, единствената вода, която Монк пиеше, и дезинфекционни мокри кърпички „Ует Уанс“ — единствените мокри кърпички, на които Монк имаше доверие.

Господ беше на моя страна. Хотелът разполагаше с изобилен запас от вода „Сиера Спрингс“, а в сувенирния магазин продаваха кърпички „Ует Уанс“. Кризата се размина. Помолих ги да запишат по един кашон с всеки от двата артикула на сметката на господин Монк и да ги качат веднага в стаята му.

Помолих ги също и да донесат една купичка от зърнената закуска „Чекс“ (той обожава тези малки квадратчета) за него и едно блюдо с палачинки с макадамия, пресен ананас и горещо кафе за мен.