Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

— Маргарет — каза Гари. — Значи говорите с Маргарет?

— Да, точно така — каза Суифт. — Починала е неотдавна.

— Преди около три години — каза Гари.

— Маргарет се е грижела за малкото си братче — каза Суифт.

— Аз бях по-големият й брат — каза Гари.

— Да, но въпреки това тя се е отнасяла много закрилнически към вас, нали? Все едно сте били малкото й братче. Всъщност, веднъж ви е спасила живота, нали?

Гари кимна ентусиазирано и стисна ръката на жена си. Тя много приличаше на него и беше облечена почти по същия начин.

— Когато бяхме деца, ловяхме риба на езерото и аз паднах от лодката във водата — каза Гари. — Оплетох се във въжето на котвата и едва не се удавих.

— Да, и наистина сте щели да се удавите, но тогава тя е била до вас, за да ви помогне, и иска да знаете, че и сега все още бди над вас — каза Суифт.

Обърнах се да си вървя, но Монк стоеше като закован и слушаше. Предполагам, че любопитството беше една от онези страни на характера му, които никакво лекарство не можеше да притъпи.

— Тя много упорито се е опитвала да се свърже с вас от своята обител — каза Суифт. — Маргарет казва, че вие знаете кога. Казва, че това се е случило в онзи миг, когато сте били обзет от най-черно отчаяние. Когато са ви съобщили новината, която сте се надявали никога да не чуете.

— Имате предвид, когато ми поставиха диагноза „рак“?

Суифт кимна.

— Гласът, който сте чували в подсъзнанието си, онзи глас, който казвал: „Не ми е дошло времето да умра; Ще се боря“ — това е бил нейният глас, който ви е нашепвал. Тя е искала да знаете, че ще се оправите. И наистина се оправихте, нали?

— В пълна ремисия съм — каза Суифт. — Да, чувах я. Кажете й, че я чувах. Кажете й, че тя ми даде сили да се боря.

Суифт сложи ръка на рамото на Гари и го стисна насърчително.

— Маргарет знае това. И също така иска да знаете, че ви обича сега и завинаги от отвъдното.

Заръкоплясках заедно с останалите хора от публиката. Суифт вдигна глава и за миг срещна погледа на Монк. Монк не извърна очи. Бях виждала това изражение на лицето му преди: това беше изражение, което той обикновено пазеше за хора, за които твърдо възнамеряваше да докаже, че са убийци. Беше неизречено предизвикателство: Не можеш да ме заблудиш .

Медиумът се насочваше към Монк. Последното, което исках, беше Монк, в предизвиканото си от лекарствата състояние, да се спречка с Дилън Суифт по националната телевизия.

— Може би е добре да тръгваме, господин Монк — казах, като го хванах за ръката и го отведох.

— Този човек е измамник — заяви Монк.

— Досега никой не е успял да го докаже — казах.

— Аз бих могъл — рече Монк.

— В отпуска сте, помните ли? — казах. — Тук сте, за да си прекарате добре.

— Това би ми харесало — каза Монк, но все пак неохотно ме последва.

Погледнах през рамо и видях Суифт да ни наблюдава как си отиваме, с объркано изражение на лицето.

Би ми харесало да видя Монк как плува.

Би ми харесало да имам и няколко снимки, на които се вижда това, някакво доказателство, за да покажа на Стотълмейър и Дишър, че това наистина се е случило. Не можех да си представя Монк да влезе в басейн, претъпкан с полуголи, потни, наплескани с лосион възрастни и пищящи деца с течащи носове и препълнени пикочни мехури.

Но пропуснах историческото събитие. Вместо това отидох на репетицията за тържествената сватбена вечеря на най-добрата си приятелка. Колкото и да обичам Кандис, бих предпочела да съм в басейна заедно с Монк.

Сред гостите нямаше никой от нейните роднини или от тези на Брайън, само двайсетина техни общи приятели от Ел Ей. Родителите на Кандис бяха на сафари и от тях не можеше да се иска да си направят труда да съобразят плановете си с нещо толкова незначително като сватбата на дъщеря им. Брайън беше сирак, чиито родители бяха загинали в автомобилна катастрофа, затова той нямаше нито родители, нито роднини, които да покани.

А нямаше и какво толкова да се репетира. Сватбата щеше да бъде бърза и неофициална, в специално отредената за провеждане на тържества градина утре сутринта. Единственото, което всъщност трябваше да направя, беше да стоя до Кандис пред олтара и да не забравя да й дам пръстена на Брайън.

Вечерята беше шведска маса с хавайски ястия, сервирани в разположен на лагуната ресторант на открито — на тераса, осветена от големи фенери. Бих ви разказала всичко за храната и за разговора, но бях замаяна от часовата разлика и от злоупотребата с тропическите напитки, и към десет се отправих към леглото. Обадих се на Джули да й съобщя, че съм пристигнала благополучно, помолих мама да не разглезва непоправимо дъщеря ми, и заспах.