Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

Кандис погледна скептично Брайън:

— Корпусът на мира провежда тайни операции?

— Опазването на мира е опасно занимание, миличка. Вижте, какво общо има каквото и да било от това с повода, по който сме се събрали тук днес? Ние се женим, нали? Обичаме се и искаме да прекараме остатъка от живота си заедно. Това е истински важното.

Кандис се усмихна и кимна, като взе ръцете му в своите.

— Да, разбира се. — Тя се обърна към свещеника. — Да продължаваме.

— Рибата мерлин няма зъби — каза Монк.

Свещеникът вдигна очи, явно раздразнен. Всички останали също бяха обзети от раздразнение.

— Моля?

— Брайън каза, че бил ухапан по крака от един мерлин, докато служел в екипажа на риболовен траулер. Но рибата мерлин няма зъби и се лови само за забавление, а не с търговска цел.

— Може да е било риба тон, не знам. Беше едра риба и имаше зъби. Има ли значение от какъв вид е била? — попита Брайън. — Какъв ви е проблемът? Да нямате нещо против Кандис, или нещо от този род?

— Имам нещо против патологичните лъжци — каза Монк. — Казахте, че сте прекарали лятото в Австралия и че през юли е било адски горещо. На юг от Екватора обаче сезоните са обратни. Там долу през юли всъщност е средата на зимата.

— В Австралия е топло през цялата година — каза Брайън.

— Не мисля, че изобщо сте били там — каза Монк. — Мисля, че сте лъгали, за да прикриете факта, че всъщност сте били със съпругата си.

Кандис се втренчи в Брайън:

— Съпругата ти?!

— Не съм женен — каза Брайън, след това се обърна към Монк. — Опитвам се да се оженя, но вие непрекъснато ми пречите.

— Много сте внимавали на пръста ви да не остане бяла следа от венчалната халка, но имате лек мазол там, където безименният пръст на лявата ви ръка се свързва с дланта — каза Монк. — Нужни са години, за да се образува мазол от лекото триене на пръстен в кожата. Затова бих предположил, че сте женен от поне пет години.

Кандис сграбчи лявата ръка на Брайън и прокара пръсти по дланта му. Лицето й почервеня.

— О, Боже мой. Той е прав. Ти наистина си женен.

Шокираните гости ахнаха. Вероятно и аз също съм ахнала вътрешно. Бях виждала Монк да прави тези удивителни умозаключения преди, но никога в подобна ситуация, никога извън конкретната обстановка на мястото, където се водеше дадено разследване.

Кандис се отдръпна от Брайън, като залиташе леко.

— Кой си ти?

Брайън пристъпваше нервно от крак на крак. Беше разкрит, и го знаеше.

— Мъжът, който те обича — каза той. — Любовта ми е толкова силна, че не исках да позволя бракът с друга жена да ми попречи да те имам в живота си.

— Има ли поне едно-едничко нещо от това, което ми разказа за себе си, което да не е лъжа?

— Наистина съм в мебелния бизнес — каза той.

Кандис го зашлеви през лицето. Плесницата прозвуча силно като пушечен изстрел.

— Не искам да те виждам никога повече — каза Кандис. Гласът й трепереше. Тя рязко смъкна хавайския венец от главата си, хвърли го в лицето на Брайън и се отдалечи с отсечени крачки. Понечих да я последвам, но тя ме отпрати с махване на ръка.

Обърнах се отново към Брайън:

— Как можа?

— Как можех да не го направя? Тя е невероятна — каза Брайън, и сега се разплака. — Обичам я.

— Ами жена ти? — попитах.

— Обичам и нея — каза той. — Прокълнат съм с безгранични възможности за обич.

— Смятахте да разделяте времето си между тях двете — каза Монк — и да приписвате отсъствията си на деловите пътувания.

— Те никога не биваше да узнаят една за друга — каза Брайън. — Щях да направя Кандис много щастлива.

— Къде живее съпругата ви? — попита Монк.

— В Съмит, Ню Джърси — каза Брайън. — С децата.

Пътека с растящи от двете й страни палми лъкатушеше през курорта и покрай плажа. Намерих Монк да стои на пътеката пред хотела, наблюдавайки как туристите се плискат във вълните.

Той стоеше там със закопчаната си догоре риза с дълъг ръкав, сивите си памучни работни панталони и кафявите мокасини, докато всички около него бяха по бански, по тениски и къси панталони или с пъстри хавайски дрехи. В него имаше нещо меланхолно и напомнящо за Чарли Чаплин, изглеждаше толкова откъснат от заобикалящия го свят.

Зад него виждах лазурното море и кипящата бяла пяна и всички хора във водата, които се забавляваха, като се движеха по гърди и корем върху гребена на вълните без сърфове, плуваха, или просто се оставяха да ги блъскат вълните. Изглеждаше толкова подканващо, особено след като бях прекарала цял час със съкрушената си приятелка. Искаше ми се да притичам право покрай Монк, да се хвърля във вълните и да забравя всичките си неприятности.