Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

Нищо чудно, че никога преди не го бях виждала да го пие, независимо колко сериозно беше обсесивно-натрапчивото му разстройство.

— Колко време действа хапчето?

— Около дванайсет часа — каза д-р Кроджър. — В зависимост от дозата.

Погледнах часовника си. Ако предположим, че беше взел хапчетата малко преди полета, предстоеше ми да изтърпя още около шест часа истински ад, плюс-минус един час, докато ефектът от хапчето отминеше и започнех да изживявам онзи ад, с който бях по-добре запозната.

— Какво да правя, когато ефектът от хапчето премине и той стане пак старият Монк?

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че се предполагаше това да е моята почивка.

— Този въпрос двамата с Ейдриън трябва да разрешите сами — каза той. Можех да си представя развеселената усмивка на лицето му. — Кой знае? Може би двамата ще се позабавлявате заедно.

Затворих телефона. Не можех да не се зачудя дали д-р Кроджър не е подтикнал Монк да предприеме това пътуване, като начин да ми отмъсти.

Когато стигнах до изхода, от който трябваше да се качим на самолета, не можах да открия Монк — макар че, да си призная, не го търсех особено усърдно. Нямах особено желание Монк да се натрапи и да ми развали почивката — не че още можех да я нарека така.

Един доста як и набит служител от полинезийски произход, с пъстра униформена риза на хавайските авиолинии и сини работни панталони обяви, че нашият самолет е готов да приеме на борда си пътниците.

Монк се приближи тичешком точно когато пътниците започваха да се подреждат на опашка и да се качват в самолета. Беше облечен с яркожълта хавайска риза с изрисувани по нея танцьори на хула 2 2 Хула — хавайски танц с шест основни стъпки и движения. — Бел.прев. и ядеше покрити с шоколад ядки от макадамия направо от кутията. Ризата и сакото, с които беше облечен в самолета, бяха натъпкани в голямата му пазарска чанта.

Може би за пръв път виждах голите му ръце. Обикновено носеше официални ризи с дълъг ръкав със закопчани маншети.

Не знам кое ми се стори по-шокиращо — това, че беше сложил дрехите си в чанта, без да ги сгъне, или фактът, че си беше купил риза в ярки цветове с шарки, които не се застъпваха при шевовете.

Спрях се на ризата и казах каквото си мислех.

— Не мога да повярвам, че сте си купили тази риза.

— Не е ли хубава?

— Да, много е хубава — казах. — Но не е точно във вашия стил.

— На Хаваите сме. Чувствам местната атмосфера. Ти не я ли усещаш?

— Още не.

— Имаш нужда да се поотпуснеш — каза Монк. — Престани да се държиш така изнервено.

— Вие ме наричате прекалено изнервена?

— Така казва Монахът.

Обвинително присвих очи към него:

— Доктор Кроджър ли ви подучи на това? Той ли предложи да ме последвате на Хаваите?

— Не — каза Монк. — Исках да се махна по-далеч от надбягванията с плъхове.

— Вие не пътувате с метрото, не работите в офис, дори не смеете да докоснете будилник, и нямате почти никакви контакти с хора — казах. — Какво изобщо знаете за надбягванията на плъхове?

— Живея на пистата. Видях два плъха да пробягват през оградата ми снощи — каза Монк. — Или поне мисля, че видях.

— Вероятно е било катерица.

— Позната най-вече като „огромен плъх“. — Монк се усмихна на летищния служител на изхода и поднесе отворения край на кутията към него: — Искате ли малко?

— Разбира се. — Служителят се усмихна, пъхна ръка в кутията и взе една ядка. — Mahalo 3 3 Mahalo (хавайски) — благодаря. — Бел.прев. , братле.

— Алоха . — Монк пъхна в устата си нова ядка, весело заслиза по подвижната стълбичка и се качи в самолета.

Имах ужасното чувство, че това ще бъде една много, много дълга седмица. А тогава дори не знаех за убийствата.

Докато летяхме над Кауаи, подхождайки към летището на Лихуе, бях изненадана колко селски вид имаше островът в сравнение с Оаху. Очаквах да е много по-развит, с крайбрежие, подобно на това на Уайкики, претъпкано с високи хотели. Но не беше. Плажовете изглеждаха буквално първобитни, а хотелите бяха ниски и разположени на големи разстояния един от друг, всичките — на фона на декор от буйнозелени планински върхове, покрити с тропически гори и осеяни с водопади.

Първото, което ме порази, докато двамата с Монк вървяхме през мъничкото летище, бяха всичките усмихнати лица. Не мисля, че някъде извън Дисниленд съм виждала толкова много хора да се усмихват.

На тях обаче никой не им плащаше да се преструват, че това е най-щастливото място на земята. Това определено бяха истински усмивки — усмивките на хора, които бяха почувствали, или им предстоеше да почувстват, рая. Знам го, защото на моето лице също беше изписана такава усмивка, а също и на лицето на Монк. Всъщност, никога преди не бях виждала на лицето му по-голяма усмивка. За миг се почувствах почти щастлива, че е дошъл с мен. Този момент бързо отмина, когато си спомних, че накрая лекарството му щеше да престане да действа.