Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

Мислех си, че полетът никога няма да свърши. Най-после се спуснахме към Оаху. Фактът, че в мига, щом зърнах острова през прозореца, цялото ми раздразнение от държанието на Монк изчезна, би трябвало да говори нещо за красотата на острова.

Докато подхождахме към международното летище на Хонолулу, прелетяхме над Пърл Харбър и получих възможност да видя невероятен изглед от Уайкики и Даймънд Хед. Цветовете бяха толкова ярки, планините — покрити с такава тучна зеленина, а водата — толкова синя, че гледката не изглеждаше истинска. Не помогна и фактът, че я виждах през малък люк. Бях откъсната от нея. Твърде много напомняше усещането, че я гледам по телевизията.

Така или иначе, всичките ми познания за Хаваите се изчерпваха с това, което бях виждала по телевизията. Не можех да погледна бреговата линия на Уайкики, без да се сетя за онзи кадър от началните надписи на Хавай Пет-О в който камерата се издигаше бързо от водата към покрива на висок многоетажен хотел, за да открие, че там стои Джак Лорд, с мрачно лице и стоическа поза в синия си костюм.

И при този спомен, естествено, в главата ми отново зазвуча ужасният импровизиран текст на песничката на Монк.

При кацането бяхме посрещнати от стюардеси на авиокомпанията, които окачиха на вратовете ни венци от ароматни цветя и ни поздравиха с „Добре дошли“ на островите.

За моя голяма изненада Монк прие хавайския венец и целувката, която стюардесата лепна на бузата му. Добре, че не ми поиска мокра кърпичка, защото не си носех никакви.

Имахме едночасов престой в Хонолулу преди четирийсет и пет минутния полет до Кауаи. Летището беше толкова приятно, че не бих имала нищо против да чакам и два пъти по толкова време. Главният терминал представляваше огромен открит вътрешен двор, който заобикаляше японска градина и изкуствено езерце, пълно с огромни, сякаш излезли от някоя праисторическа епоха шарани, които вероятно можеха да ми отхапят ръката. Леки пасати подухваха из летището, придавайки на цялото място атмосферата на хотел в някой курорт.

Трябваше да се качим на вътрешния автобус „Уики Уики“ до разположения между островите терминал за прекачването до Кауаи. Добре, че разстоянието беше кратко, защото по време на пътуването с автобуса Монк не можеше да престане да повтаря „Уики, Уики“ и да се кикоти.

Щом пристигнахме, зарязах Монк на терминала с извинението, че трябва да използвам тоалетна. Което беше вярно, но освен това исках и да се обадя по телефона, без някой да ме безпокои.

Свързах се с доктор Кроджър по мобилния си телефон и му разказах какво се е случило.

— Удивително — каза д-р Кроджър. Звучеше удивен, и ни най-малко обзет от ужас. Очевидно не виждаше ситуацията от моята гледна точка.

— Това е една от думите, с които може да го определите — казах.

— Разочарован съм, че не е успял да превъзмогне тревогите си от факта, че ще остане сам. От друга страна, това представлява забележителен напредък. Да действа по такъв импулсивен начин, да тръгне на път без предварително обмисляне и без изключително задълбочено планиране, е гигантска крачка за Ейдриън.

— Той не прилича на себе си — казах.

— Всички се променят госпожо Тийгър. Всеки ден еволюираме в нова версия на предишното си „аз“. Не го принуждавайте да се придържа към вашите предварително изградени разбирания за това, какъв трябва да бъде.

Никога в живота си не бях чувала подобни идиотщини.

— Вие не разбирате, доктор Кроджър — казах. — Монк не е претърпял еволюция. Той е на наркотици.

— Какви наркотици?

— Каквото сте му дали за обсесивно-натрапчивото му разстройство.

— Диоксинил — каза д-р Кооджър. — Предписах му това лекарство преди известно време, когато състоянието му се превърна в цялостен проблем за него. Изненадан съм, че отново е взел това лекарство. Казваше, че няма да го направи никога повече.

— Защо го е казал? — попитах. — Има ли странични ефекти?

— Доста леки, но тези, които се получиха при него, бяха уникални. Лекарството отслабва някои аспекти на личността му, които са по-важни за него, отколкото освобождаването от ограниченията, налагани му от неговите фобии и натрапчиви разстройства.

— Имате предвид загуба на всякакъв самоконтрол и здрав разум?

— Лекарството му отнема дарбата, изключителните му дедуктивни умения, на които се гради самоличността му — каза д-р Кроджър. — С други думи, госпожо Тийгър, когато взема лекарството, изобщо не го бива като детектив.