Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

По всички монитори в самолета вървеше видеозапис, на който се виждаха палми, водопади и първобитно изглеждащи хавайски плажове. Тиха хавайска музика — онзи лек ритъм на укулеле, укеке, хавайска китара и туземни напеви, леещи се плавно като прилива и заливащи белия пясък — звучеше в целия самолет.

Затворих очи и въздъхнах. Самолетът още беше на пистата на лосанджелиското летище, но умствено и емоционално бях по-отпусната, отколкото от седмици насам. Тропотът на настаняващите се пътници, жуженето на разговорите, тъничкият бебешки плач, бръмченето на двигателите и дори приятната хавайска музика заглъхнаха.

И преди да се усетя, бях дълбоко заспала.

Бях събудена, както ми се стори, след миг, от лекото побутване на една стюардеса, която ме питаше дали искам закуска.

— Можете да избирате между омлет със сирене и гъби, палачинки с макадамия, или блюдо с плодове — каза тя, като вадеше подноси от количката си и ми показваше ястията.

Всички възможности за избор ми изглеждаха отвратителни и мазни. Дори плодовете имаха вид, сякаш бяха накиснати в мазнина.

— Не, благодаря — казах. Погледнах часовника си и с изненада открих, че всъщност бях проспала излитането и бях спала четирийсет и пет минути.

— Ако тя не иска храната, ще я взема аз — каза един мъж. Познах гласа, но сигурно грешах. Невъзможно беше това да е човекът, който си помислих, че е.

— Вие вече имате порция, сър — каза стюардесата. Опитах се да видя на кого говори, но количката й ми пречеше.

— Но аз почти свърших с омлета, все още съм гладен, и бих искал да опитам палачинките — каза той. — Ако тя няма да си яде порцията, какво значение има кой ще я изяде?

Не, не беше той. Той никога не би казал онова, което току-що чух. Никога не би се качил на самолет. И определено никога не би седнал на място с нечетен номер на трийсет и първия ред.

Това, което чувах, се дължеше на измъчващата ме вина. Да, това трябваше да е.

Стюардесата се насили да се усмихне, взе един поднос с палачинки и го подаде на пътника от другата страна на количката.

— Мммм — измърка познатият глас. — Изглежда изключително вкусно. Благодаря, скъпа.

Не може да бъде .

Стюардесата подкара количката си нататък, а Монк ми се усмихна от другата страна на пътеката, с пълна с палачинки уста.

— Не знаеш какво пропускаш — каза той. — Това е много вкусно.

Примигнах силно. Той още беше там.

— Господин Монк?

— Хей, сестро, сега не сме на работа. Монахът 1 1 На английски monk означава монах. — Бел.прев. казва: хайде да се държим небрежно.

— Монахът?

— Права си, пак е твърде официално. Викай ми Чад.

— Чад?

Това беше прекалено, нещата се развиваха твърде бързо. Или още спях и цялата тази среща ми се присънваше, или, още по-лошо — бях будна и се намирах в някакъв делириум.

Монк се наведе към пътеката и прошепна:

— Не мислиш ли, че „Чад“ има по-тропическо звучене от „Ейдриън“?

— Какво правите тук? — прошепнах в отговор.

— Пътувам за Хаваите, разбира се — каза той.

— Но вие мразите да летите.

Без да ми обръща внимание, той смушка набития мъж, който седеше до него. Пътникът носеше прекалено тясна фланелка за боулинг и набрани бермудки.

Монк посочи към подноса със закуската му:

— Ще дояждате ли тази наденичка?

Мъжът поклати глава:

— Прекалено е солена, а аз съм на диета и трябва да ограничавам употребата на сол.

Монк набоде недоядената наденичка с вилицата си:

— Благодаря.

Мъжът се втренчи шокирано в Монк и аз направих същото.

— Няма да ядете това — казах невярващо.

Той подуши наденичката:

— Мирише хубаво. Май че е пушена.

И с тези думи той шумно сдъвка половината наденичка, пресегна се през пътеката и ми предложи остатъка.

— Искаш ли останалото?

Поклатих глава и отблъснах ръката му. Наденичката падна от зъбците на вилицата и се приземи на пода. Монк я грабна.

— Правилото за двете секунди — каза той, преди да я метне в устата си.

Сега бях убедена, че е невъзможно това да се случва в действителност. Обърнах се към момичето на седалката до мен. Беше на десетина години и слушаше своя iPod.

— Извинявай — казах.

Тя измъкна слушалките от ушите си:

— Да, мадам?

— Виждаш ли един мъж на мястото срещу мен от другата страна на пътеката?

Тя кимна.

— Би ли го описала?

— Бял мъж със закопчана догоре официална риза и спортно сако — каза тя. — Няма ли да му е ужасно горещо на Хаваите?

— Какво прави?

Тя плъзна поглед покрай мен и се изкикоти: