Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

Именно тогава намислих толкова зловещ и съвършен план, че е удивително как не се сетих за това преди. Реших да кажа на Монк за пътуването си, докато влизахме в кабинета на доктор Кроджър — по този начин психиатърът щеше да се справи с депресията на Монк, докато аз се наслаждавах на чаша кафе и прелиствах последния брой на Ескуайър в чакалнята.

Планът беше толкова блестящ, че всеки, разглеждайки го по-късно, особено Монк, щеше да е убеден, че съм го намислила така от самото начало. Не че имаше значение кога съм го намислила. Онова, което имаше значение, беше, че го направих.

Паркирах своя джип „Чероки“ на Джаксън Стрийт в Пасифик Хайтс и заслизахме надолу по стръмния хълм към кабинета на доктор Кроджър — наскоро построена двуетажна сграда от бетон и стъкло в аеродинамичния модерен стил, която не се вписваше добре сред редицата от величествени викториански постройки.

Небето беше безоблачно, ослепително синьо, а откъм Пасифика повяваше силен студен бриз и подухваше през дърветата на „Президио“, носейки със себе си мирис на морска сол и борове. Пред себе си виждахме квартал Марина, моста Голдън Гейт, а на отсрещния край на залива се разкриваше ясен изглед към гористите хълмове на Марин Каунти.

Бяхме на половината път надолу по пресечката, и двамата — възхищавайки се на изгледа, когато казах на Монк, по доста небрежен начин, че на другия ден заминавам за седмица в Кауаи, за да бъда шаферка на сватбата на най-добрата си приятелка.

Монк примигна силно, но иначе продължи да върви ритмично, без да промени изражението си.

— Не можеш да отидеш — каза той. Забелязах, че все още ограничава дишането си.

— Защо не?

— Нямаш никаква отпуска.

— Разбира се, че имам — казах. — Още не съм използвала никакви дни от нея.

— Защото нямаш такива дни — каза Монк. — Мислех, че си наясно, че си наета на пълно работно време.

— Пълно работно време не означава „през цялото време“ — казах. — Всички излизат във ваканция.

— Да работиш за мен си е ваканция.

— Не се обиждайте, господин Монк, но не е.

— Аз съм доста забавен човек, нали?

— Да, разбира се, че сте — казах. — Но аз имам и живот извън работата си.

— Мисля, че не е така — каза Монк между задъханите си вдишвания и издишвания. — Значи се разбрахме. Ще останеш.

— Господин Монк, заминавам за Хаваите дори това да означава, че ще ме уволните — казах. — Кандис е най-добрата ми приятелка още от детските години. Тя беше до мен в сватбения ми ден. Беше до мен, когато се роди Джули. И беше до мен, след като Мич загина в Косово. Аз ще бъда до нея.

Монк ме погледна с нещастно изражение.

— Но кой ще бъде до мен?

— Свързах се с агенция за наемане на временен персонал, и те ще изпратят някого.

Монк отново издиша дълбоко и хрипливо, а след това си пое шумно дъх. Това наистина започваше да ме изнервя.

— Не сме в болницата, господин Монк. Вече не е нужно да ограничавате дишането си.

— Не го правя.

— Тогава какво правите?

— Получавам удар — каза Монк и падна върху мен. Сграбчих го под мишницата, отворих вратата на сградата на Кроджър и почти го завлякох в празната чакалня.

Доктор Кроджър излезе от кабинета си в същия миг, без съмнение разтревожен от пресилените изпълнения на Монк.

Психиатърът на Монк е стегнат и спретнат човек към петдесетте, от хората, които не се опитват да скрият възрастта си, защото са горди, че изглеждат толкова добре за годините си. Намирах присъствието му за естествено успокояващо, но виждах как то може да се превърне в дразнещо, ако се налага да живееш с него. Бих се изкушавала да правя ужасни неща само за да го предизвикам да избухне и да поддържам собствената си нормалност. Това прави ли ме луда?

— Какво има, Ейдриън? — попита кротко д-р Кроджър, като хвана Монк за другата ръка и ми помогна да го отведа до едно кресло в кабинета му.

— Масивен. Сърдечен. Инфаркт — изрече Монк, като се строполи в креслото пред прозореца, от който се разкриваше изглед към ограден с бетонни стени вътрешен двор и бълбукащ фонтан.

— Струва ми се, казахте, че е удар — обадих се.

— И удар — каза Монк. — Чувствам как вътрешните ми органи един по един престават да функционират.

Доктор Кроджър се извърна от Монк и съсредоточи напрегнатия си професионален поглед върху мен.

— Какво се случи, госпожо Тийгър?

— Уведомих господин Монк, че утре напускам града и че ще се върна чак след седмица — казах, чудейки се дали д-р Кроджър бе получил равномерния си тен от слънцето, в някой козметичен салон, или с помощта на бронзов спрей.