— Май съм нещо тъпа — казва Ламонт.
— Моник, тя си е била вкъщи, когато съдебният заседател е бил убит от другата страна на проклетата улица и напъхан в багажника. И не е била сляпа. И всеки, който я е познавал, е знаел това. Сигурно никога няма да разберем какво точно е станало, но напълно е възможно на сутринта на четвърти април да я е посетил някой от мафиотите. Може би съсед, някой, когото е познавала. Отваря вратата — и това е. Убита, всичко е инсценирано да прилича на изнасилване, убийство и обир. Без да знае, че е част от сценария, Лони пристига, влиза в апартамента й, прави ужасното откритие и звъни в полицията. Бум. Мафиотите пристигат, спипват го и с него е свършено.
— Защо?
— Защото вероятно е видял същото като Джейни на втори април. Бил е пречка. Или изкупителна жертва. Направили са го да изглежда, сякаш той я е убил и е избягал, а след това случайно го блъска кола. Проблемът е, че не е бил блъснат. А прегазен. Как е станало това? Да не би да е припаднал, докато е пресичал улицата в малките часове след убийството на Джейни?
— Пиян?
— Пробите за наркотици и алкохол са отрицателни. Добър замисъл. Смъртта й намира обяснение. Неговата — също. Точка.
— Точка? Това ли е всичко?
— Това е. Колкото до твоята теория за Бостънския удушвач — забрави, колкото и да ти се къса сърцето. По-добре се обади на губернатора. И на Скотланд Ярд. Свикай пресконференция. Защото журналистите вече разтръбиха за международното ти разследване чак до луната. И Англия няма нищо общо с това, освен че е изгубила една добра млада жена заради някакви мафиотски боклуци, случайно оказали се нейни съседи, докато се наслаждавала на едногодишния си престой в Щатите. По-добре е щяло да бъде наистина да е била сляпа.
— И това така и не било установено при разследването, така ли? Че всъщност не е била сляпа? — пита Ламонт.
— Хората приемат едно или друго. Може би никой не я е питал, не им е пукало или са решили, че няма значение. Да не забравяме и момента с потулването. Полицията явно е действала заедно с мафията — по всичко си личи.
— Ако не е била сляпа, защо й е било да работи с тях, по дяволите? — пита Ламонт.
— Приемам, че имаш предвид със слепите.
— Защо? Щом самата тя не е била?
— Имала е заболяване, което й е причинявало страдания всеки ден. Променило е живота й. Ограничило я е в известен смисъл. Карало я е да полага повече усилия и я е направило по-храбра. Чудеса и докосването на Мидас. Нищо не подействало. Защо да не я е грижа за болката и страданията на другите?
— Не си е заслужавало. Определено — казва Ламонт. — Все пак историята е страхотна. Всичко зависи от това как се представи. Нека не бъдем сдържани. По-добре да се оповести не с комюнике или на пресконференции, на които и без това никой не вярва. Особено напоследък. — Усмихва се, понеже й хрумва блестяща идея. — А от някой колежански репортер.
— Майтапиш се.
— Идеално. Изобщо не се майтапя — казва тя, става и грабва куфарчето си. — И то не от мен, а от теб. Искам да се свържеш с Кал Трад.
— Нима ще оповестиш такава история в шибания „Кримсън“? В някакво си студентско вестниче?
— Той участваше в разследването, работеше с теб, с нас, а историята е страхотна. Превръща се в история за история. Точно от нещата, които хората харесват, особено при сегашната мода „всеки е журналист, всеки е звезда в собствения си филм“. Риалити ТВ, Ютуб. Обикновеният Джо спасява света. Да, точно така. И, естествено, големите медии ще поемат историята, ще я разгласят навсякъде и всички ще са щастливи.
Уин излиза след нея, вади айфона от колана си, спомня си за листа в портфейла си. Вади го, разгъва го, набира телефонния номер на Кал и забелязва нещо тъкмо докато вратата на асансьора се затваря и той отнася Ламонт към първия етаж на съда и колата й. Вдига белия лист хартия, накланя го на една страна, на друга, едва различава отпечатаните букви, съвсем слабите сенки под номера, изписан с грижливия почерк на Кал.
Едно Ж, по-нататък АТ и нещо, което прилича на А, следвано от възклицателен знак. Изтичва обратно в офиса си, грабва лист принтерна хартия и молив. Спомня си разговора със Стъмп в мобилната лаборатория, как изучаваха бележката, използвана при последния банков обир. Същата като онези от предишните три обира. Написана с печатни букви с молив върху бял лист десет на петнайсет сантиметра. Уин взема линийка, начертава правоъгълник със същите размери — точно толкова, колкото е и хартийката, дадена му от Кал. Подравнява отпечатаните букви с онова, което помни за бележката от банковия обир.
Читать дальше