Патриша Корнуел - Фронт

Вечно мрачната госпожа Мърфи с нейните сто и трийсет кила.

Жлезите й не били наред, така казва. Не се чувства по-добре. Прави всичко, което й казва Нана, и за известно време нещата се подобряват. После енергийният вампир се появява отново, изсмуква жизнените й сили, докато спи, и я оставя толкова депресирана и уморена, че не може да се упражнява, не може да прави нищо, освен да яде.

— Знам — казва Уин. — Работя за един енергиен вампир. Същински ад е.

Госпожа Мърфи се разсмива и пляска грамадните си бедра.

— Ама че си смешен. Винаги ме развеселяваш. Но нали ти казах да се махнеш от нея. Видя ли филмите й? Или както там ги наричат. Същото, което правят кандидатите за президенти. Ю-Ту или нещо такова. Както и да е, следя онова голямо разследване, което пое така ненадейно. Помня случая, знаеш ли? — Кима на Нана. — Все едно някой да направи това на Хелън Келър, когато е била млада. Само дето никой не е убивал Хелън Келър, разбира се. Слава Богу.

— Слава Богу — съгласява се Нана.

— Помня как си мислех, че сякаш е взето от филм на Алфред Хичкок. Не е особено оригинално. Много хора казваха същото навремето. Също като в „Чакай да се стъмни“. Представяш си как горкото сляпо момиче се мъчи да набере номера, да извика помощ, а не може да види дори телефона, камо ли убиеца. Как не знае накъде да бяга, защото не вижда нищо. Ужасяващо, нали? Е, ще тръгвам, за да те оставя насаме с момчето ти — казва госпожа Мърфи на Нана.

Уин й помага да стане.

— Какъв джентълмен само. — Госпожа Мърфи отваря дамската си чанта, изважда двадесетдоларова банкнота, оставя я на масата, посочва Уин с пръст. — Все още имам дъщеря, нали знаеш. Лили е чудесна. И в момента не излиза с никого.

— В момента съм толкова зает, че изобщо не съм за дами, особено за такива чудесни като дъщеря ви.

— Какъв джентълмен — повтаря тя, набира номер на мобилния си телефон и казва в него: — Сега излизам. Какво? О, не. По-добре да изчакам на тротоара. Твърде съм уморена, за да вървя цяла пресечка, миличък.

Тръгва си, а Нана отваря хладилника и оглежда какво е донесъл Уин.

— Какви чудесни неща, скъпи — казва тя, докато проверява и шкафа. — Какво е станало с приятелката ти?

— По-лесно беше да мина през хранителните стоки. Печеното пиле току-що го свалиха от грила. Има и салата с див ориз, трябват ти малко зърнени храни. Има също орехи и сушени боровинки. Напълних резервоара, проверих маслото, всичко е готово.

— Седни за малко. Виждаш ли това? — Нана посочва големия златен медальон на шията си, една от десетината верижки с талисмани и символи, от които той нищо не разбира. — Вътре има твоя коса от времето, когато беше съвсем малък. А сега добавих и от моята. Майчина енергия, миличък. Баба закриля внучето си. По света ходят ангели. Не се бой.

— Попаднеш ли на ангел, прати ми я — усмихва й се Уин.

— Какво се е случило с приятелката ти?

— Каква приятелка? И защо мислиш, че се е случило нещо?

— Онази, която е спуснала мрак в сърцето ти. Не е така, както си мислиш.

— Нищо не е така, както си мисля — отвръща той. — Точно това прави живота интересен, нали? Трябва да тръгвам.

— Англия — казва тя.

Уин спира на прага.

— Да. Джейни Бролън е била англичанка.

Имаше го във всички новини.

Ламонт и Скотланд Ярд, невероятното дуо. Кой знае? Може би ще успеят да спасят каквото е останало от света.

— Не — съчувствено казва Нана. — Не става въпрос за горкото момиче.

Той излиза и слага веригата на мотора си под погледа на госпожа Мърфи. Голямата й чанта от изкуствена кожа виси от дебелата й ръка.

— Приличаш на някой от оня филм — казва тя. — „Стар Трек“. Много ми харесваше капитан Кърк. А сега участва в пътни реклами. Иронично, нали? Капитан Кърк и пътни реклами. Сигурно отсяда в хотели, в които не е отсядал никой човек. — Смее се. — За деветдесет и девет долара. Никой, освен мен не вижда иронията.

Уин си слага шлема.

— Искате ли да ви закарам?

Тя избухва в смях.

— Ще се попикая! Мили Боже. Кит като мен на такова нещо!

— Елате. — Уин потупва седалката зад себе си. — Скачайте. Ще ви откарам до колата.

Лицето й се отпуска. В очите й се появява нещо нежно и тъжно, защото Уин наистина говори сериозно.

— А, ето го и Ърни — казва тя, когато вижда спиращата до тях тойота.

Ламонт е в кабинета си.

Не е нужно да е детектив, за да го разбере. Колата й е на запазеното място на паркинга, вратата на кабинета й е затворена и отвътре се чува тихо мърморене. Сигурно говори с поредния си прессекретар, красив като куклата Кен. Уин влиза в следствения отдел. Почти не говори с колегите си, които му хвърлят учудени погледи — все пак не би трябвало да е тук, а да разрешава случай с международно значение. Точно в момента най-много се нуждае от своята комфортна зона, от телефона и компютъра си. Оставя папките на д-р Хънтър на бюрото, поглежда уж откраднатия часовник на дядо си. В Лондон е почти девет вечерта. Влиза в интернет, намира телефона на информационната служба на Скотланд Ярд, казва на дежурната, че е детектив от отдел „Убийства“ в Масачузетс и трябва задължително да говори с комисаря. Спешно е.